Златоград

Предисловие

Този разказ е част от моите автобиографични спомени, разделени като отделни есета за различните периоди на моя живот. Разбирам, че човек на 80 годишна възраст има много повече за гледане назад, отколкото очакване за бъдещето. И ми се стори полезно да си припомня миналото (доколкото мога) и да се опитам да напиша нещо за основните моменти в моя живот. Истина е, че историята за един живот разказана в пределна възраст има тенденция да търпи неизбежни корекции и интерпретации, които могат се различават съществено от картината в момента на конкретното събитие. Но това е риск, който съм склонен да поема, като същевременно ще се постарая, доколкото мога, да запазя обективността и достоверността. По време на разказа на места аз правя кратки коментари и заключения, отразяващи моето мнение за събитията през призмата на събраната през годините “мъдрост”.

Искам да подчертая, че аз пиша предимно за собствено удоволствие, разбирайки че животът ми не представлява никакъв интерес за света. Надявам се обаче, че моите спомени представляват някакъв интерес за дъщерите ми, Дора и Ирина, както и за разширеното ми семейство, а може би за група от роднини, близки приятели и колеги. Вторична мотивация следва от редкия и, мисля, уникален късмет, че имах възможността да се запозная, работя, общувам и да се сприятеля със забележителни личности, които направиха живота ми по-радостен, по-интересен и пълноценен и на моменти – щастлив. На всички тях изказвам дълбока благодарност.

Гледайки назад във времето сега ясно виждам, че животът на моите родители е бил значително по-труден от моя. Първо, времето, в което са живели, е изпълнено със световни исторически събития от трагичен за тях характер – родителите ми преживяват Първата Световна Война като деца, Голямата Депресия като младежи и периода на налагането на комунистическия режим в България, като репресирано семейство с две деца. Второ, и татко и майка са останали сираци на 11 и 13 годишна възраст, съответно, и това безусловно е причинило и на двамата много страдание и болка. Като цяло моят живот обаче беше добър – безусловно аз бях голям късметлия. Това не означава, че нямах трудности или неуспехи, но смятам, че съм щастлив със семейството, с професията и кариерата, за което съм дълбоко благодарен на моето семейство и на моите приятели, колеги и ментори. С удоволствие отбелязвам, че както личният така и професионалният ми живот бяха възнаграждаващи в степен, която далеч надхвърли детските ми мечти!

Въведение

И така, след седем години насилствено изселничество, през юли 1957 година нашето семейство се завърна в гр. Златоград. Аз бях на 14 години и постъпих като ученик в току-що основаната гимназия в Златоград. Сестра ми беше завършила с отличие гимназията в гр. Елена, но пропусна кандидатстването в университета заради очевидните причини свързани с нашето изселничество и преместване. Майка и татко започнаха работа в село Фабрика, на 13 км от Златоград.

Начало на живота ни в гр. Златоград

Завръщането ни в Златоград беше свързано с много емоции и определени неудобства породени от приспособяването към новата обстановка и намиране на жилище за живеене. Първите 2-3 месеца прекарахме у леля Ленка и свако Георги Юнакови. Те се отнесоха към нас като с истински близки, помогнаха ни с каквото могат и бяха нашата начална опора. Свако беше самостоятелен майстор със собствена работилница и се ползваше с името на най-добрия дърводелец в града. Освен това, техните синове и мои братовчеди, Илия и Нако, вече бяха отраснали и поели жизнения си път. Ще отбележа, че вуйчо Георги (брат на майка ми) беше починал предишната година. Той остави вдовица вуйна Йорданка и сираци сина си Евтим на (10 години) и дъщеря си Веска (на 21 години). Аз нямам никакви лични спомени за вуйчо, но майка ми често говореше за него – те имаха топли и много сърдечни отношения. Той беше единственият роднина, който редовно изпращаше Коледни колети в Средни Колиби и помогна при разправиите ни с локалните власти свързани с къщата ни в Златоград.

Устройването на родителите ми на новото място вървеше доста обнадеждаващо. На 13 – 17 километра от Златоград работеха няколко рудника на предприятието “Горубсо” – Фабрика, Стратиев камък, Печинско. Селяни от цяла България се бяха устроили като миньори в Рудозем и Мадан. Златоград се очертаваше като следващ център на добив на оловно-цинкови руди. Така, че перспективите за работа бяха добри, много скоро майка и татко започнаха работа като продавачи в магазин за хранителни стоки и домашни потреби в с. Фабрика. Неудобството беше, че нямаше ежедневни автобуси (независимо, че разстоянието е само 13 км) и родителите ми трябваше да наемат квартира и да прекарват времето от понеделник до събота в миньорското селище. Предимството беше, че двамата работеха на едно и също място и работата много допадна на баща ми.

След започването на учебната година наехме първия етаж от къщата на Кирил Бозов, съседна на майчината къща. Като квартиранти, там разполагахме с две доста големи стаи. Техните две дъщери, Лена и Венета, вече бяха “излетели” от къщи, а синът им Стоян, с когото бързо се сприятелихме, беше една година по-малък от мен. Там живяхме около една година и половина, през което време съборихме старата къща и през есента на 1958 година построихме нова къща на нейното място.

Така битовата страна след преместването ни от село Средно Колиби в град Златоград беше на път да бъде уредена бързо и сравнително благоприятно. Оставаше обаче всички от семейството да се впишем в новата социална среда. За сестра ми Мария, която скоро щеше да навърши 18 години, като че ли това беше по-лесно и по-естествено. Тя вече беше завършила гимназия и искаше да кандидатства в университета, но преместването отложи това с една година. Тя имаше една близка цел, да работи една година и да се подготви за кандидат-студентските изпити за университета. И междувременно да намери среда за това временно пребиваване в Златоград.

След като заживяхме на квартира у Бозови, аз се оказах в район на града с много деца на почти моята възраст. Стоян Бозов, в чиято къща живеехме временно, Мария Хекимова и Снежана Шопова, мои съученички живеещи в отсрещната къща, Стефан Запрянов и по-малкия му брат Наско, Нели Хаджиставрева и по-малката ѝ сестра Мими, и през две преки по-надолу по реката – Кирчо Хекимов и по-малката му сестра Катя, Прамакир Филипов и братята Петър (три години по-голям от мен) и Никола (една година по-малък от мен) Джерахови. По улицата през още две къщи пък живееха братя Арнаудови – Кирил, мой съученик, Христо (Стареца) три години по-голям от него и по-малкия му брат – Наско. А през две къщи на другата улица живееха Веро Дедьов, мой съученик, и по-малкия му брат Джули. Ако човек си направи труда да посмята малко, ще се окаже, че това беше район от града с най-голяма гъстота от деца на горе-долу моята възраст. Играехме заедно в двора на нашата стара къща (преди да я съборим), около съседния тютюнев склад и “форуна” – натрупани и изпечени 22,000 тухли, които направихме за бъдещата ни къща още с пристигането ни в Златоград. Това беше едно много полезно за мен лято – опознаване със съседите, детски лудории, приказки и криеници. Ходехме заедно до един сравнително голям вир на реката с чудесни скали наоколо за печене на слънце.

Но промяната, от село Средни Колиби в град Златоград, беше съпроводена с редица предизвикателства за мен. Ще отбележа, че по време на осемгодишното ми пребиваване в Средни Колиби имах възможност да посетя по 2-3 пъти градовете Елена и Велико Търново. И това са всички излизания от селото в по-големи места ! От Велико Търново впечатленията ми са като такива на турист, посетил много голям град – крепостта Царевец, църквата „Св. Четиридесет мъченици“, паметника “Майка България”. Посещенията на Елена бяха много по-съдържателни, тъй като това е малко градче, но с богата история и видимо аристократични граждани. Нали по история учехме за еленските чорбаджии и Иларион Макариополски. Златоград по нищо не приличаше на тях, но независимо от това той имаше свой градски облик. Най-голямата изненада беше градският живот, смесица от навици, ритуали и правила, които се оказаха съвсем непознати за мен. Сигурен съм, че това ще предизвика подигравателния въпрос: какъв градски живот в това затънтено градче (доскоро наричано Даръдере) на 4-5 часа път от що-годе цивилизовани места като Кърджали или Пловдив ? Но за едно момче “дошло от гората” на 14 години (a teenage country boy) това беше съвсем ново – “градско” място. Например, хората се обличаха с градски дрехи: нямаше ги дебелите шаячни палта и панталони, нито гумените цървули, а да не говорим за селските забрадки. Вечер доста хора се разхождаха безцелно по главната улица (или стъргалото). В градчето имаше няколко кафенета, които се пълнеха от постоянни клиенти и бяха основното място за срещи и разговори. В градското кино се прожектираха редовно пълнометражни филми. В ресторанта-градина в центъра на градчето през лятото оркестърът, който, вместо характерните за селото народните хора и ръченици, свиреше стари градски песни, популярни шлагери от оперети и филми. Нещо повече, на дансинга често можеше да се видят млади и не толкова млади танцуващи двойки – това за мен беше върхът на “градския” живот ! В Златоград тогава се намираше голямо военно поделение на гранични войски, които на ротационен принцип попълваха граничните застави охраняващи границата. А голяма част от войниците бяха 18-19-годишни софиянци, отворени, “намахани”, със светски обноски и високо самочувствие. По време на “градските отпуски” от няколко часа в събота или неделя те пълнеха заведенията, крачеха по “стъргалото” и, разбира се, се опитваха да закачат и ухажват местните момичета. А златоградските момичета бяха съвсем различни от десетината селските момичета, които познавах в Средни Колиби.

Всичко това беше ново и непознато за мен и аз започнах да ползвам тези “градски” придобивки. Но за да можеш да се наслаждаваш бяха нужни определени “градски” маниери. Първо, трябваше да запомня имената на тези 200 – 300 непознати дотогава за мен мои роднини, съседи и съученици. Това разбира се беше абсолютното начално условие. Но за да бъда част от тази нова среда, аз трябваше да мога най-малко да участвам в разговорите и по възможност да бъда активен в тях. И тук нещата се оказаха доста сложни, а понякога и съвсем трудни, особено в първите 2-3 месеца от лятото на 1957 година. Може би за четящият тези редове това да изглежда непонятно. Но ако преместването в Златоград нарека “културен шок” (cultural shock), може би повече читатели ще ме разберат. Момчета и момичета, с които общувахме, бяха израснали в града, а някои се бяха върнали в Златоград след като бяха изкарали 8-ми клас в гимназия в Пловдив, Смолян, или Кърджали. Например, моят братовчед Кирчо Хекимов, който впоследствие стана мой пръв приятел, беше учил една година в пловдивска гимназия. Моите бъдещи приятели и съученици бяха “пропити” от градската атмосфера, култура и маниери, за които понякога им завиждах искрено. Много от тях свиреха на някакъв музикален инструмент, знаеха доста неща за съвременното кино, общуваха с момичетата доста непринудено и естествено, играеха карти (бридж-белот), говореха за спорт, за криминални и любовни романи и т.н.. Нищо, ама абсолютно нищо, от тези “градски мурафети” не присъстваше в моята “средно-колибарска” култура.

Имаше две неща, които определено ме караха да чувствам силна завист към моите нови приятели и познати.

Първото беше силното желание и аз като много от тях да свиря на някакъв музикален инструмент. В Средни Колиби моите родители пееха в къщи, аз се бях приобщил към тях и пеех нелошо и с удоволствие нашите родопски песни. Даже когато бях в четвърти клас, баща ми ме записа да пея в църковния хор на селската църква. На един от селските панаири аз си бях купил един малък кавал и се научих сам да свиря на него. Но нямах нотна грамотност, а музикалната ми култура, сравнена с тази на моите съученици, беше равна на нула.

Второто беше моята срамежливост и неудобство, когато разговарях с градските момичета. Това беше в контраст със свободното и непринудено държание на моите приятели. Даже с моите съученики-съкласнички – дяволитата Анастасия Щинкова, русокосата Мария Сивриева, приветливата Снежана Шопова, сериозната Мария Хекимова, сърцатата Спаска Колешева, винаги оптимистичната Виктория Пачилова, и срамежливата Евдокия Балканска – разговорите вървяха трудно, аз лично се чувствах или излишен или най-малкото неудовлетворен. Противно на мен, моят приятел Кирчо беше винаги центърът на вниманието и душата на всяка смесена компания, духовит, забавен, очарователен!

Тези мои неудовлетворения и тревоги обаче бяха на път да бъдат преодолени. Започнах учебната 1957/58 година в новооснованата Златоградска гимназия с около 110 ученика – 95 в VIII клас и 15 в IX клас. VIII клас беше разделен на три паралелки. В паралелките VIII-а и VIII-б автоматично бяха зачислени учениците, които бяха завършили предишната година VII клас на Златоградското Основно Училище. В третата паралелка, VIII-c клас, бяха зачислени всички останали ученици. Това бяха деца завършили златоградското училище преди 1, 2 или 3 години или пък дошли от околните села и махали или от други градове на страната. Аз попаднах в VIII-c клас. Това за мен се оказа много добро обстоятелство. Първо, аз бях равен с всички идващи от околните села и махали (т.е. и те бяха селянчета като мен) и второ, учениците пропуснали 2-3 години бяха изгубили навиците си да учат и се не се чувстваха комфортно в клас. Нещо повече, имахме 3-4 турчета от съседните села Кирково и Бенковски с ограничени знания по български език и аз моментално станах техен приятел и помощник. И така, моето приспособяване към градския живот беше поверено на училището. И това се оказва благоприятно за мен. Липсата на градски маниери и култура се компенсираше с ученолюбие и добри резултати в клас – по тези показатели аз бързо се оказах на едно от първите места в училището.

Особено “впечатляваща” за моите съученици беше способността ми да се справям леко и бързо със задачите по алгебра и геометрия. В осми клас математика преподаваше “другарката” Коцева, млада прогимназиална учителка с неголям опит, за която гимназиалният материал беше извън нейната подготовка. Спомням си добре, когато тя преподавайки материала за “решаване на линейни системи от две уравнения”, заяви, че при манипулацията на уравненията можем да получим еквивалентна система при умножаване на уравненията на число и/или при събиране на уравненията. На забележката ми, че тогава можем и да ги изваждаме, тя категорично заяви, че не можем. Моят аргумент, “като умножим първото уравнение на минус единица и го прибавим към второто ще получим точно изваждане на първото уравнение от второто” я постави в неудобно положение и моментално предизвика одобрение сред съучениците ми. Разбира се, това беше не заради “гениалната” ми забележка, а заради факта, че сконфузих учителката ни по математика, която беше наш “неприятел”. Както сега, така и преди 65 – 70 години, математиката не беше сред любимите предмети на много деца, да не говорим за онези, които не бяха посещавали училище няколко години.

През есента в училището се организираха регулярни ученически танцови забави, обикновено в неделя следобед. Ученическият оркестър имаше няколко музикални инструмента – акордеон, цигулки, барабани, саксофон, тромпет. Ръководител и душа на оркестъра беше моят приятел Кирчо Хекимов, забележителен цигулар и владеещ почти всички инструменти, а Чонго, Кирил Чойнев, беше неизменният барабанист. Репертоарът включваше танго, фокстрот, валс и, най-вече, румба. Разбира се, “етикетът” наложен от училището абсолютно забраняваше да се “разлагаме” или да се “натискаме” на дансинга. За това следяха “дежурните по дансинг” учители. Двойките се носеха по дансинга под звуците на “Ла Компарсита” или “Минаха години без да те забравя аз”, маршируваха на популярния марш-фокстрот “Пред нас са блеснали житата” или се вихреха под напевите на “О, Румба Негра”. Всичко това беше съвсем ново и безкрайно вълнуващо за мен, но в същото време извор на разочарование и някаква обида – “селянчето” от Средни Колиби не умееше да танцува! На първата танцова забава ми стана толкова неудобно, че след като се “радвах” около половин час на забавляващите се мои съученици аз напуснах забавата доста натъжен. Разбира се, аз не бях единствения ученик, който не можеше да танцува, така че това не беше голяма трагедия. Тези дребни и незначителни събития не водеха до сериозни разочарования за мен, но те носеха преживявания, които в известна степен разваляха удоволствието от завръщането ни в родния край. Това може би е детски вариант на преживяванията на героят на Н. Хайтов от разказа “Дърво без корен”! Но аз бях твърдо решил, че трябва да науча всички “градски мурафети” – танците и играта на карти бяха първите две от тях.

На следващата танцова забава обаче се случи точно това, което очаквах или по-скоро, на което се надявах тайно. Както тъжно наблюдавах танцуващите, моята съученичка Виктория се приближи до мен и ме попита защо не танцувам. След като смотулявих, че не умея да танцувам, тя се засмя и каза: “Че какво толкова има в танцуването, ето – две стъпки напред и една назад” – хвана ме и ме завъртя под звуците на едно танго. След 2-3 минути практика, достатъчно време да настъпя няколко пъти обувките на моята партньорка, сковаността ми изчезна и аз вече се почувствах на дансинга като риба във вода. Оказа се толкова лесно, приятно и освобождаващо (liberating), подобно на чувството, което човек изпитва, когато след многобройни опити успява да подкара велосипеда и има усещането че лети!

През периода 1957 – 1961 град Златоград се развиваше и променяше осезателно. Естествено, гимназията беше едно от големите придобивки на града. Но бързото разрастване на минно-добивната промишленост донесе доста по-големи промени. Проектираха сградата на “Горубсо”, започна обновяването на центъра на града. Градът се попълни с новопристигнали жители, които пряко или косвено бяха свързани с рудодобива. Градчето се превръщаше в оживен регионален център, но това беше само началото на подема на този район. Градът беше електрифициран, но нямаше нито централно водоснабдяване нито канализация. Почти всяка къща имаше кладенец, от който се снабдяваше с вода.

Все още се чувстваше обаче разделянето на българи християни и българомохамедани, като по-малко от половината златоградчани бяха българи-християни. В града имаше две църкви и две джамии. Когато бях в осми клас се проведе първата вълна за смяна на имената на българомохамеданите. Тогава това беше напълно доброволно и кампанията завърши с малко хора, които пожелаха да имат нови имена. Тази инициатива за мен тогава беше доста непонятна. Продължавам да мисля, че не етикетът определя съдържанието на предмета, за което той е залепен. А името е нещо такова. Но сега, във времето на “политическата коректност” и ширещо се лицемерие, разбирам, че тази инициатива на комунистическата власт е имала доста дълбок замисъл. Две години по-късно обаче, инициативата със смяната на имената се поднови, но в нова чисто комунистическа форма – задължителна за всички. Така в края 10-ти клас голяма част от моите съученици бяха вече с нови имена, като популярните, Ахмед, Али, Енвер, Исеин и други, станаха Юри, Сергей, Алексей, Асен – често руско звучащи имена. Тази акция на държавата несъмнено е причинила доста емоционални страдания на тези, които са я изпитали на гърба си. Това ще остане може би само в неприятните и мрачни спомени на моите съученици и съученички, но мисля, че този акт не успя да се превърне в трагедия за тях. И това се дължи, както отбелязах по-преди, народопсихологията и нагласата на българите – да се приспособяват към средата и обстоятелствата.

През есента на 1958 година съборихме къщата на дядо ми и издигнахме двуетажна тухлена къща, приземен етаж с пространство определено като магазин и първи етаж с три отделни стаи, малка кухничка и тераса. Ще отбележа, че 22,000 тухли бяха направени ръчно и изпечени в двора през лятото, а стойността им беше около 6,000 лв. толкова, колкото получихме като обезщетение за вредите на старата къща. Тухлите се оказаха напълно достатъчни за построяването на къщата, като от южната й страна (по златоградски – лудосова) стените бяха по-дебели – 1.5 тухли. Стълбището беше от железобетон, а етажите и подпокривното пространство бяха на гредоред. Съборената стара къща се оказа извор на много полезен материал. Първо, керемидите бяха свалени внимателно и много местни хора купуваха по 50-100 бройки за ремонт и подмяна на покривите на къщите им – керемидите бяха просто дефицит, за покрив вече се ползваха по-модерните керамични цигли. С парите получени от керемидите ние успяхме да закупим цигли, необходими за покрива на новата къща. Второ, от старата къща излезе много голямо количество греди и дъски, които също свършиха добра работа: кофражи, каратавани, подпокривно пространство и т.н. Наред с четиримата майстори-зидари от Момчиловци работехме и ние заедно със съседите, когато имаше нужда. Баща ми беше в отпуск, надзираваше двамата общи работници и работеше заедно с тях. Сестра ми беше станала готвачка приготвяйки храната за всички работещи, а аз с мои съседи и приятели участвахме в бригади за разнасянето на тухли, дъски, цигли и други строителни материали. И така за 40 дена новата къща беше покрита в края на ноември 1958 г. Довършителните работи по новата къща станаха в няколко етапа. Къщата трябваше първо да се “затвори” и след това да се замажат стените на две от стаите. Калеко Георги Юнаков изработи дограмата, а вътрешната мазилка беше направена през пролетта на 1959 година – на първо време само на част от къщата. През лятото на 1959 г. направихме дюшемето на две от стаите на първия етаж. През есента сестра ми замина за София да учи в техникума за помощник-фармацевти, така че в Златоград бях само аз. При това положение беше излишно да живеем на квартира и в края на лятото на 1959 година ние се нанесохме да живеем (по-скоро аз) в новата къща. Всъщност, обитавани бяха само две стаи на първия етаж заедно с малката кухничка и терасата към пътя.

И така, през есента на 1959 година, точно десет години след нашето изселване, семейство ми беше устроено в собствена къща в родния Златоград – аз учех в Златоградската гимназията, сестра ми учеше в Техникума по Фармация в София, а баща ми и майка ми работеха в село Фабрика, на 13 километра от града. Така изселването ни отложи с десет години установяването ни в родния край на майка. Тези десет години, изпълнени с много унижения, лишения и трудности, бяха подкопали доста здравето на моите родители, но … бяха вече минало, за което не искахме да си спомняме ! Животът ни се подреждаше постепенно в русло, което беше добро за всички ни. Сега, след повече от 60 години, мога да преценя, че животът ни тогава е вървял във възходяща линия, имахме подкрепата и помощта на роднините, оградени бяхме с чудесни съседи и родителите ми имаха работа, която им допада.

Това беше особено утешително и радостно за майка. В празничните свободни дни сега тя ще отиде при сестра си, леля Ленка, и, както са правили едно време, заедно да разточат кори за баница и да си побъбрят. Или пък ще отиде в къщата на вуйна Йорданка, да си разменят модели за плетки, да се отдадат на общи спомени от миналото и обсъдят бъдещето на децата. А в това време вуйна имаше внучка Невена, дъщеря на кака Веска, която беше обект на нескончаемите им разговори и плановете за плетки.

За Златоградската Гимназия в периода 1957 – 1961 и моите учители

Гимназията изпитваше огромни кадрови затруднения в първите две години от основаването си. Първо, ние започнахме учебната 1957/58 година само с четири паралелки – една паралелка девети клас и три – осми клас. Учехме на смени в старото училище заедно с учениците от първи до седми клас. Учителския състав беше основно от прогимназиални учители. Мисля, че в осми клас имахме само един гимназиален учител. Директор по съвместителство беше “другарят” Евтимов, директорът на прогимназията. Второ, Златоград се намира във втора гранична зона и за пътуването и пребиваването се изискваше открит лист от МВР (министерството на вътрешните работи). Също връзката с останалата част на България беше доста слаба, автобуси до село Подкова (най-близката железопътна гара) и до Мадан и Смолян.

За мен тези обстоятелства – липса на постоянни учители и сериозна учебна дисциплина, изглежда се оказаха благоприятни, защото аз получих възможността да се приспособя към “градската” среда и да опозная Златоград, без същественото напрежение свързано с започване на гимназиалното образование. В кадрово отношение, положението в гимназията през втората година на съществуването ѝ се подобри до известна степен. Заедно с Тодор Николов, учител по физика, вече имахме редовни гимназиални учители по български език и литература – Рабушев, френски език и история – Тодорка Николова, математика – Димитрова и физическо възпитание – Митко Цонов. Но това се оказа само временно положение, учителите ни по два основни предмета, математика и литература, напуснаха след юни месец и следващата година отново имахме нови преподаватели. Текучеството на учителския състав по мое мнение беше основният проблем на Златоградската гимназия по това време.

След девети клас от трите паралелки останаха само две. Имаше две основни причини. Първата е, че след завършване на девети клас учениците имаха възможност да продължат в професионално-техническо училище (например, за медицински сестри) и известна част от моите съученици направиха този избор. Втората беше, че поради слаб успех някои съученици отпаднаха или просто напуснаха училището. Постепенно гимназията се закрепи, независимо от текучеството на учителите и учениците и през учебната 1959/60 година гимназията имаше паралелки от всички класове – от VIII до XI. Новото попълнение от учители включваше: география – Асен Ефремов, който стана и директор на гимназията, български език и литература – Васил Цонов, биология – Венета Цонова, математика – Дърбоклиев, история – Пепа Ангелова, физика – Бояджиев и руски език – Мария Мухтарова, наш класен ръководител. За практическа насоченост на училището беше определена специалността тютюнопроизводство и технология на тютюна и наш учител стана Невена Хекимова, главен агроном на златоградското ТКЗС. През май 1960 година завърши първия випуск на гимназията, изключителна група от много добри ученици с амбиции и желание да продължат да учат в университет. Матурата се оказа преодолимо препятствие, независимо от текучеството на учителите и множество пропуснати часове – всички се дипломираха, голяма част с отличен успех. И много ученици от този първи випуск впоследствие направиха успешна кариера: Кирчо Хекимов – хирург в Медицинска Академия, Пловдив, Фани Пинева – фармацевт, Мечо Алийков – артист в Смолянския Театър, Асен Хаджиисеинов – строителен инженер, Георги Костов – научна кариера по физика в БАН и т.н.

Учебната 1960/61 година беше последната за мен в гр. Златоград. Тя започна с един доста неприятен инцидент. На първата ученическа забава, аз, моят приятел Кирчо Хекимов, който след няколко дена щеше да замине за казармата, и още две съученички решихме да се качим на часовниковата кула на училището. Не си спомням да сме замислили някаква пакост, но може и да е имало такъв елемент. Но наблюдаващите учители ни откриха и след като не получиха удовлетворителен отговор на въпроса “какво сме правили на кулата”, докладваха за това на директора на гимназията Асен Ефремов. За всеобща изненада на другия ден пред цялото училище беше прочетена заповед на Директора за намаляване на поведението на тримата ученици “за нарушаване на дисциплината и измама”. Това без съмнение беше “гръм от ясно небе” за всички, но също и сериозно послание към учениците – дисциплината и редът трябва да се спазват безусловно и без изключения! Това разбира се ме разстрои, но по-скоро ме накара да се чувствам жертва на един нескопосан начин от страна на директора да въведе ред като сплаши учениците. Но с един страхотен ход от страна на баща ми работата приключи доста оптимистично за мен. На другия ден баща ми се появи в училището и поиска среща с директора, на която Ефремов се опитал да представи някакви аргументи за неговото решение за намаляване на поведението ми. Но баща ми най-учтиво заявил, той не подлага на съмнение правилността на решението на директора – нали той отговаря за реда, дисциплината и учебния процес на гимназията. И тук баща ми направил убийствен ход като заявил: “След като с намаляване на поведението му Вие считате, че той уронва репутацията на вашето училище, аз дойдох да го отпиша. Направих проучване и разбрах, че няма проблем да го запиша в гимназията в гр. Мадан”. Ефремов разбрал, че училището може да се лиши от един отличен ученик и веднага реагирал адекватно: “Бай, Димитре, стана известно недоразумение, обещавам, че още след два месеца ще вдигнем поведението на сина ти и това провинение даже няма вписваме в неговата характеристика”. След това “споразумение” аз не се преместих в Мадан, а Ефремов изпълни обещанието си. След този инцидент аз останах силно резервиран към моя учител Ефремов. Но трябва да призная, че той беше много добър директор и помогна за стабилизирането и издигането авторитета на гимназията. Ще отбележа също, че винаги съм имал подкрепата на баща ми и съм се възхищавал от нестандартните му постъпки, но финтът му с директора на гимназията надмина всичките ми очаквания!

За съжаление и през последната ми година в гимназията имахме много нови учители включително и по двата основни предмета от задължителните изпити на матурата, математика – Галванджиев, пенсионер прехвърлил 70-те дошъл да увеличи пенсията си, и български език – Донка Лачева, току що завършила Софийския Университет. В съответствие с възрастта, те двамата бяха на двата полюса на преподаването. Докато младата Лачева донесе енергия, нови идеи и организира самодеен театрален състав, старият Галванджиев, независимо от големия опит като учител, се превърна в посмешище за учениците и пример неефективно обучение. Ще добавя, че след завършването ми, Златоградската гимназия се сдоби със строг и изключително добър учител по математика, Милка Иванова-Хекимова (кака Милка). Тя донесе стабилност и въведе първите високи критерии в обучението и оценяването – за съжаление, аз нямах възможност да бъда неин ученик. Но имам хубав спомен от нея. В единадесети клас взех участие в олимпиадата по математика, първият кръг се проведе в Маданската гимназия и кака Милка ни пазеше. Имах проблем с третата задача и я попитах каква техника бихме могли да използваме за едно от под условията на задачата. Тя ме погледна строго и каза “Можете да ползвате всичко, на което са ви научили в клас!“. С две решени задачи бях класиран за следващия кръг, но неговото провеждане съвпадна с практическия изпит по тютюнопроизводство и аз не получих разрешение да отсъствам. Това показва какво е било нивото на гимназията. С две думи – никакви кръжоци, никаква извънкласна работа, разбира се, не броя спорта.

Учителят ни по физкултура в осми клас, Панов, беше голям спортен ентузиаст и още в началото на годината успя да направи баскетболно игрище в двора на училището. Скоро след това той организира баскетболен отбор във всяка паралелка на гимназията. И като се има предвид сравнително меката златоградска зима, за нас момчетата тази игра се оказа целогодишно спортно занимание. Кирчо Хекимов – Кики беше вече играл като ученик в Пловдив, а към него се прибавиха и моите съ-класници Димитър Симеонов –Тари, Милан Мангарудов – Ляби, и Веро Дедьов – Веро, всички започващи от нулата. Много скоро към групата се приобщиха и моите съседи Стефан Запрянов и Прамакир Филипов, една година по-малки от мен. Особено впечатляващ напредък показа Стефан, който се отличаваше с пъргавината на котка и имаше забележителен отскок. Не напразно по време на студентството си Стефан игра в баскетболния отбор на Инженерно-Строителния Институт (ИСИ) и във втори курс беше един от основните му играчи. Така баскетболът се превърна в училищно хоби и ние се отдавахме на това занимание със страст и постоянство. Нещо повече, през следващата година дойде новият ни учител по физкултура, Митко Цонов, който за наша голяма радост беше също голям баскетболен фен. Така Златоградската гимназия ме закърми с любов към баскетбола, която продължи през целия ми живот. И аз играех баскетбол до момента, когато коленете ми не можеха повече да издържат на игрището !

Колкото и малък по население, 6-7 хиляди жители, Златоград имаше доста активен спортен живот, в сърцето на който беше Сузи, бивш волейболист и завеждащ отдел спорт при Градския Съвет. А ръководеният от него градски отбор по волейбол тренираше постоянно и имаше значителни успехи на регионално ниво. Сузи, естествено стана и опекун и административен ръководител на баскетбола в града, който беше представен от училището. При тази активна градска подкрепа много бързо бяха организирани баскетболни отбори, мъжки и женски, които станаха част от регионалните спортни срещи и състезания. Нашият “вечен” съперник беше гимназията в гр. Мадан, която беше създадена няколко години по-рано от нашата и която имаше добра организация и резултати в спорта.

През последната година от гимназията все по-често възникваше въпросът за моето по-нататъшно образование и професия. Моите отлични оценки по изучаваните в гимназията предмети подсказваха, че имам добри шансове да бъда приет в университет по мой избор. Освен това аз имах безусловната подкрепа на моите родители. И тъй като майка ми е от рода ХЕКИМОВИ (хеким на турски значи лечител), като че ли лекарската професия изглеждаше мое предпочитание. Но трябва да призная, че независимо от отличните оценки, биологията не беше моят любим предмет. Нещо повече, не само по естествен начин бях добър по математика, но това беше предметът, който ми доставяше най-голямо удоволствие, а решаването на математически задачи ми носеше радост. Все пак въпросът за получаване на университетско образование не беше спешен, тъй като аз трябваше да изкарам първо задължителната двугодишна военна служба и чак тогава щях да кандидатствам в университет. Все пак първо трябваше да се дипломирам.

Дипломирах се през май 1966 година със среден успех – отличен 5.93. Но трябва да призная, че аз не бях удовлетворен от този резултат. И разочарованието ми дойде от там, откъдето най-малко го очаквах, писмения изпит по математика от задължителната матура. Бяха дадени три задачи с различна трудност. Аз реших двете задачи и написах решенията на чисто за по-малко от един час. По спомени, геометричната задача, която считах за моя “територия”, имаше три подусловия и аз се справих сравнително лесно с първите две. Третото подусловие изискваше някакво построение, за което нямах никаква идея. И колкото повече опити правех, толкова повече изпадах в униние и безпомощност. И така до края на изпита без да мога да направя работеща конструкция! Това “фиаско” помрачи радостта от завършването на гимназията, но това беше съвсем за кратко. Все пак аз бях първенец на випуска и животът … беше пред мен!

Решението какво ще уча по-нататък беше взето с Божия намеса и помощ един месец след като завърших гимназия. Нещата се развиха главоломно бързо в средата на юли 1961 г. Изпълняващият длъжността директор на гимназията, другарката Хаджиставрева, ме информира за изпратено до училището писмо придружено с постановлението на Министерския Съвет “За развитие на математиката”. По силата на това постановление на 40 момчета, завършили гимназия, се дава възможността да продължат в СУ по специалност “математика – производствен профил”, като военната служба се отлагаше за 5 години, т.е. след завършването на университета. Това постановление задължава СУ да организира отделен конкурс за допълнителен прием с писмен и устен изпити в края на август 1961 г. Всяко училище от страната беше натоварено да номинира най-добрите си ученици-математици и изпрати документите им в “Окръжна Просвета”. От там в обобщен вид документите постъпваха в СУ “Св. Кл. Охридски”, организатор на конкурса и класирането. Ръководството на Златоградската гимназия номинира мен, Милан Мангарудов и Асен Шехов. Аз бях много поласкан, щастлив и горд от тази номинация. Нещо повече, аз вече имах повиквателна – на 15 септември трябваше да се явя в Школата за Запасни Офицери в Плевен. Както се вижда от хода на събитията описани по-долу, моята бъдеща професия беше предначертана от други фактори и определена по Божията воля.

И така по време на Универсиадата от 1961 се проведе писмения изпит с около 800 кандидати. След подбор, до устен изпит бяхме допуснати около 250 души, от които трябваше да бъдат определени 40-те щастливци. На устен изпит аз попаднах в комисията на професорите Ярослав Тагамлицки и Алипи Матеев. Въпросите бяха от конспекта на задължителната стандартна матура по математика и по всяка вероятност аз се бях справил добре с изложението на двата въпроса от материала. Много добре си спомням, че по време на устното събеседване с проф. Тагамлицки аз се позовах на “тъждеството на Шал” (от учебника по геометрия третиращо насочени отсечки). Тогава Тагамлицки ме накара да почакам малко и се приближи до проф. Матеев с дискретния въпрос “какво е това тъждество”. Изглежда и двамата професори се отнасяха отрицателно към този начин на изложение на материала, защото след тяхната дискретна дискусия, те ме накараха да продължа и нямаха други забележки. На 10 септември 1961 г. бяха обявени резултатите и аз се оказах измежду 40 щастливци. Между приетите студенти бяха и трима от българските участници в Международната Олимпиада по Математика в Унгария – Атанас Атанасов (Габрово), Румен Малеев (София) и Николай Будаков (Бургас).

Независимо, че имах повиквателна за редовна военна служба в Школата за Запасни Офицери в Плевен за 15 септември, на 14 септември аз се записах за студент в първи курс на СУ. Това беше един от най-значителните и най-щастливи моменти в живота не само за мен, но и за цялото ни семейство. Баща ми беше особено горд и радостен. Гордостта му идваше от моето добро постижение, а радостта му беше неизказана. Това свали от неговите плещи бремето на изселничеството ни и освободи цялото ни семейство от мрачната възможност да не бъда допуснат до кандидатстване в университета поради обстоятелството, че съм “засегнат от мероприятията на народната власт”. Точно това се случи на сестра ми Мария. Ние всички се радвахме неизказано на това чудо и неволно се питахме дали властта в България е вече наистина “народна” и не толкова тоталитарно вездесъща или това е Божие благоволение и награда, получени заради усърдна работа, труд и вяра.

Голяма част от моите съученици също продължи образованието си – някои постъпиха в полувисшите тригодишни учителски институти и станаха учители. Тъй като Родопите като цяло се развиваха икономически много добре, имаше голяма нужда от учителски кадри и за моите съученици този избор се оказа много добър. Ще отбележа, че, за някои специалности в университета имаше отделни “бройки за жители на Родопите” а също така и за деца от българо-мохамедански семейства. Но независимо от тези предимства, приемът в университета ставаше с класиране, което бала се формира както от определени оценки от гимназиалната диплома, така и от оценки от задължителен за всяка специалност кандидат-студентски изпит. И още едно условие – студент получил слаб на кандидатстудентския изпит автоматично отпада от класирането, независимо от дипломата и привилегиите, които можеше да получи. По една или друга причина, голяма част от моите съученички, които кандидатстваха в университета НЕ бяха приети непосредствено след дипломирането. Това е косвен показател за ниското качество на образованието, което получихме в гимназията. Но все пак онези, които имаха желание да продължат, го постигнаха следващата година. Но те трябваше да се потрудят доста и да се подготвят по-добре за кандидат-студентските изпити както попълнят пропуските.

Като цяло, през първите десет години от съществуването си златоградската гимназия подготви много ученици, които завършиха впоследствие Софийския и Пловдивския университети с учителски специалности. Много от тях се завърнаха, създадоха семейства и се установиха завинаги в Родопите. Така през 70-те години на миналия век Златоградската гимназия получи учителски кадри от местни хора, които допринесоха значително за издигането на равнището на преподаването и авторитета на училището. Това беше необходимо за оцеляването на гимназията, тъй като по това време като гъби след дъжд изникнаха редица специализирани (основно природо-математически и езикови) гимназии. Те заедно в различните техникуми вдигнаха доста високо летвата на средното образование в страната. Сега разбирам, че отпускане на целеви бройки, а понякога и допълнителни места, в университетите за определени райони на страната, а също така и прием с определени предимства, е било полезна политика на комунистическото правителство. В момента в САЩ се опитват да прокарат подобна политика наречена “Разнообразие, Справедливост и Приобщаване” (diversity, equity and inclusion), с която да намалят и поправят съществуващите големи разлики в образованието на различни общности поради финансови, социални и етническо-расови причини. В момента тази политика е крайно дискусионна с коренно противоположни мнения, особено когато касае прием в елитните американски висши учебни заведения. Но независимо от сериозната опозиция и недоволство тази практика се налага упорито от сегашната управляваща демократическа партия. Докога ще продължава това безумие, ще разберем в следващите петилетки.

За моите приятели и съученици

Може да се каже че, като ученик в началото на десети клас, аз вече се бях интегрирал добре в новата за мен “градска” среда и се чувствах комфортно в новопостроената ни къща. Бързо се справих с картите, танците и общуването в компания с моите съученици и съученички. Карето за карти най-често беше от мен, Брънгата, Ляби и Веро. Но ще призная, че не прекалявахме с тях. Пък и те бяха скучни в сравнение с баскетбола. Незабравими ще останат нашите летни приключения с излет до Завоя на река Върбица недалеч от Пресека. Там имаше чудесно място за пикник и извор с разкошни места за къпане. Най-често компанията се организираше от колоритната личност в гимназията, Георги Брънгов, който беше две години по-възрастен от нас. Участници неизменно включваше всеки който беше свободен, много често моите съученички, Снежа, Мима, Спаска, Сийка. Един от ритуалите беше да ловим жаби, като в момента им отрязвахме бутчетата, а след това ги печахме на огън, нанизани на шиш – много вкусно лакомство! В останалото време се къпехме в реката и пиехме студената вкусна вода от кладенчето до реката.

Известно е, че хората правят приятелства през всеки период от живота си. Но времето в гимназията, или тийнейджърските години, са много специални. Това е времето на съзряването на личността и приятелите си влияят взаимно в процеса на това израстване. В Златоград имах огромния късмет да се сприятеля с две момчета, които станаха мои приятели за цял живот, това са Кирчо Хекимов, мой роднина (втори братовчед на майка) и една година по-голям от мен, и Стефан Запрянов, мой съсед и една година по-малък от мен. Кирчо беше изключително емоционален, импулсивен и нетърпелив. Стефчо беше на другия полюс – разумен, сдържан, начетен и разсъдлив.

Кирчо Хекимов произхождаше от имотно семейство, баща му е бил много успешен търговец преди 9 септември 1944 г., и това е по което нашите две семейства си приличаха. Семейството на Кирчо не беше репресирано както моето, но магазинът им беше ликвидиран, баща му, чичо Христо, работеше като счетоводител в “Горско стопанство” а майка му, леля Веска, беше рецепционист в поликлиниката. Кирчо много добре се разбираше с баща ми, особено когато се правеше оценка на комунистическия ред. Осми клас беше завършил в Пловдивска гимназия, но след откриването на средно училище в Златоград, родителите му бяха преценили, че ще бъде по-добре да се върне в къщи. Като съседи почти на една възраст и роднини ние станахме много близки.

Той беше също от първоначалните ентусиасти по баскетбол и заедно гонехме топката на игрището. Аз искрено му се възхищавах на неговия талант като цигулар, а той от своя страна ме признаваше за добър математик. Няма да забравя как през зимната ваканция, той в единайсти а аз в десети клас, заедно със Сузи и учителят ни по математика Дарбоклиев, се отправихме да правим серенада на изгората на Сузи, която живееше в другия край на града. Как отървахме боя тогава не помня, но бащата на Минка, който не одобряваше Сузи, ни изгони от улицата набързо. Много години по-късно подобна история се случи и в Пловдив, когато Кирчо беше студент по медицина. Още не съм му казал, че познавам едно момиче от Пловдив, той вече беше направил план – наехме файтон и с него се отправихме за дома на девойката да правим серенада. Кирчо беше също действащо лице и в случката с понижаване на поведението ми в единадесети клас. Ето от този характер бяха нашите дребни простъпки, нищо драматично, нито крайно неприлично или хулиганско. Но все пак, не съвсем в нормите на поведение на изрядни ученици. Може би признанията за тези дреболии ще предизвикат усмивки сред по-младите, но те трябва да знаят, че тогава времената бяха доста по-различни от сега. Първо, учебният ден започва с физзарядка в двора на училището. Второ, имахме вечерен час, т.е. не се позволява да бъдем сами на улицата след 21 ч. Тогава учениците бяха с униформи – момчетата носехме куртки и шинели от черен плат, а момичетата – сини престилки с бели якички и тъмни палта. А на главата носехме униформени шапки (момчетата) и барети (момичетата).

Кирчо имаше много таланти, но това, което се проявяваше най-ярко, беше талантът му на цигулар. Даже някои от нашите общи познати го наричаха “Златоградския Паганини”. Кирчо свиреше неизменно първа цигулка в градския оркестър, но същевременно изпълняваше и соло партии. В гимназията отделно имахме смесен хор и участвахме в различни състезания и фестивали, популярни по онова време. Той почти винаги се включваше със свое изпълнение на цигулка в такива мероприятия и обираше овациите на публиката. Спомням си на състезание-концерт в Рудозем, неговото изпълнение (струва ми се на Кампанела от Паганини) предизвика нескончаеми аплодисменти на публиката. Той даже разглеждаше възможността да продължи музикалното си образование в консерваторията. Но един неприятен инцидент сложи край на тези негови намерения. В началото на единадесети клас в час по физкултура, при опит за висок скок, Кирчо падна много лошо и счупи двете кости на лявата си ръка. В болницата в Мадан го оперира братовчед ми д-р Георги Лазаров и операцията се оказа успешна. Но независимо от това, Кирчо загуби за дълъг период от време подвижността на пръстите на лявата ръка и заради това той се отказа временно от цигулката. Но както казах по-рано той свиреше доста добре на саксофон и китара и на училищните танцови забави той беше неизменна част от оркестъра.

Кирчо беше много емоционална натура, обичаше много мохабетите и шегите, беше приятен и желан събеседник. Добре сложен, черноок с изгарящ поглед, той несъмнено привличаше вниманието и много от момичета от гимназията го харесваха. Е, може и да ми се е струвало, но в подкрепа на моите разбирания имам следния случай. В девети клас по литература се изучаваше романа на Тургенев “В навечерието”. В него има една забележителна сцена, в която българският революционер Инсаров, който пребивава в Киев, е влюбен в красивата руска дворянка Елена. Но той решава да жертва любовта си като напусне Киев. В една драматична среща Елена, която е безумно влюбена в Инсаров, решава да разкрие чувствата си и започва с прословутата фраза, която беше предмет на дискусията ни в часа по литература: “Вы как будто боитесь меня. А я храбрее вас …” след което следва обяснение в любов. Една от кирчовите съученички и почитателки, среща Кирчо една вечер насаме и започва с думите на Елена “Я храбрее вас…”. Кирчо се оказал в “небрано лозе” въпреки, че никога не е давал каквито и да е надежди на момичето, което косвено и поетично му се признава в любов. Не искайки да обиди или унижи съученичката си, той отвърнал хладнокръвно: “Мила, аз не съм нито Инсаров, нито друг лирически герой от руската литература. Аз съм само ученик и, моля те, остави тези романтични тиради за часа по литература!” Никой от действащите лица на тази случка не е измежду живите и няма как да бъде потвърдена или опровергана. Но това, което предавам, е по личен разказ на Кирчо и аз нямам основание да се съмнявам в достоверността му.

Като потомък на Хекимовия род в кръвта му беше медицината. Той много се разбираше с първия си братовчед д-р Божко Хекимов, който несъмнено изигра роля във вземането на решението му да следва медицина. Спомням си едно лято ние, ученици в гимназията, се разхождахме с Кирчо и д-р Хекимов, когато извикаха доктора за коремна операция по спешност. Той ни покани да присъстваме на операцията, която се оказа доста тежък случай на спукан апендицит. Това за мен беше първата (и единствена като “зрител”) операция и аз с интерес наблюдавах през цялото време. Но Кирчо вече имаше няколко такива случаи преди и следеше хода на операцията с видим интерес и като че ли с голяма доза разбиране. След няколко дена Кирчо ме извика и отидохме в болницата да видим как ще махнат дренажната тръба, сложена на пациента по време на операцията. Така че за мен не беше изненада, когато след отбиване на редовната военна служба, Кирчо кандидатства медицина и беше приет в Пловдивската Медицинска Академия. Превъртайки лентата напред ще кажа, че той завърши медицина и се върна в Златоград като лекар. Впоследствие се премести в Пловдив като асистент в Медицинска Академия и стана един от най-известните коремни хирурзи. Отделно всеки златоградчанин, който е имал нужда от по-сериозна консултация или специализирана операция е получавал безусловно помощ от д-р Хекимов!

За съжаление, Кирчо пушеше още като ученик и така до края на живота си. Това беше едно от нещата, за което нямахме разбирателство, защото аз не само че не пушех, но бях твърдо настроен срещу тютюнопушенето. С него продължихме да поддържаме връзки и по време на студентските години. Но беше ясно, че всеки от нас е поел своя път и се опитва да създаде среда за общуване основана на непосредствените професионални интереси и кариерно израстване. Освен това, по време на студентските години аз вече бях изградил много тесни връзки и приятелство с моите състуденти от групата на “чуците”. Но винаги, когато имаше възможност, ние се срещахме с удоволствие. Например, в началото на 80-те той донесе кандидатската дисертация на жена си, Мария Аролска, за да я депозира в научния съвет по математика в София. Вечерта, по-точно от 8 вечерта до 7 часа сутринта, прекарахме в сладки приказки, дискусии и спомени в нашия апартамент в Младост 3. Но впоследствие по естествен начин нашето приятелство от гимназията се ограничи до сравнително редки срещи и гостувания и премина в категорията на “скъпи спомени от юношеството”.

Стефан Запрянов беше мой непосредствен съсед, от прозореца на нашата къща се виждаше тяхната къща и ако свирнех по-силно, той можеше да ме чуе. Още първото лято от пристигането ни в Златоград вече играехме заедно в двора на нашата стара къща. Баща му, Ставри Запрянов, беше една от най-колоритните личности в града. Бай Ставри беше начетен, обичаше да “бистри” политиката, говореше турски и беше извор на мъдрост. Така че доста често аз се отбивах у тях просто да ги видя и поприказваме. Освен това, майката на Стефчо, Кина Запрянова, много сърдечна и добра жена, беше от Смолян, по-точно от Устово, и ние се чувствахме едва ли не земляци. Така аз бях приет много сърдечно от неговото семейство.

Стефчо беше прилежен ученик, залягаше над книгите, но и нещо, което го отличаваше от другите деца, той четеше много художествена литература. Когато аз бях в девети клас, Стефчо стана ученик в осми клас и почти моментално се присъедини към почитателите на баскетбола. И пред очите ми седмокласникът за една-две години се превърна в спортистът на Златоградската гимназия. Стефчо имаше вродени данни за атлет – висок (може би 1.85 м.), строен, с развит раменен пояс, със страхотен отскок, и най-важното – изключително бърз и пъргав (американците биха го нарекли complete athlete). В последния клас на гимназията той редовно забиваше баскетболната топка в коша!!! Същевременно, той беше един измежду най-начетените ученици, с добра памет и аналитичен ум, което го правеше също и отличен математик.

След като сестра ми замина да учи в техникума по Фармация в София аз останах сам и много по-често общувах с него. Когато аз бях в последния клас на гимназията, Стефчо беше в десети клас, заедно с Милан Мангарудов, Димитър Симеонов, Прамакир Филипов, Веро Дедьов бяхме ядрото на баскетболния отбор на гимназията. Бяхме действително много добри, но безусловно Стефчо беше лидерът на отбора. Много добре си спомням окръжното първенство по баскетбол в гр. Чепеларе. Ние бяхме фаворитите на турнира и се очакваше да заемем първо място без особени проблеми. Обаче се случи нещо неочаквано. Изведнъж в отбора на домакините се появи един младеж, който беше доста добър и показваше много по-зряла игра. Имаше подозрение, че той вече не е ученик, но домакините го включиха в отбора и … отмъкнаха победата в мача с нас. Но ние не си оставихме “каруцата в калта”. Още след като стана ясно, че младежът ще играе за отбора на Чепеларе, Сузи, ръководителят на отбор, замина за родното му място, Асеновград и донесе документ отразяващ истината – той е бил завършил гимназия. Така отборът на домакините беше дисквалифициран и ние като окръжни първенци получихме правото да играем на регионалното първенство на югоизточна България в Бургас. Интересно, че с малко застъпване по време, в Чепеларе се проведе и окръжното първенство по волейбол за мъжките отбори на градовете. Стефчо няколко пъти игра и във волейболния отбор на Златоград и се отличи със страхотни забивания на топката и ефективни блокове на мрежата. Действително, той беше всестранен атлет !

Това е снимка 1961 година. Прави: Митко Цонов, учител по физкултура, бате Илия Юнаков, Сузи, завеждащ отдел “Младеж и Спорт” в Златоград, Стефан Запрянов, а аз съм клекнал. Изглежда сме някъде на състезание.

Стефчо завърши с отличие Златоградската гимназия през 1962 година и беше приет в Инженерно-Строителния Институт (ИСИ, сега е ВИАС) по специалност промишлено и гражданско строителство. Това според мен е най-тежката специалност в това висше учебно заведение с трудни предмети в областта на строителната механика (което всъщност е приложна математика) и много и сложни инженерни проекти. Без съмнение, тази специалност отговаря много добре на вкуса и интелектуалните заложби на Стефчо. Също, по естествен начин Стефчо се приобщи към тайфата на “чуците” и така аз имах възможността да общувам с него и като студент. На всички “чуци” той допадна със спокойствието, надеждността и сговорчивостта си и стана “обобщен” член на групата. Често беше с нас на мероприятията ни, а през зимата, когато нямаше с какво да отоплява квартирата си, единодушно го приехме при нас в общежитието за един месец. Отивайки десетилетие напред, в средата на 70-те години Стефчо започна работа като инженер в строителната организация на Металургичния Комбинат “Кремиковци”. Нашите приятелски отношения се възстановиха и съвсем естествено той покани мен и Донка да бъдем кумове на сватбата им с Роси през 1973 година. Нашето приятелство продължава и до днес.

През 1961 година се дипломира успешно първият пълен випуск от Златоградската гимназия. Сред дипломиралите се около 40 души се бяха Димитър Симеонов, Милан Мангарудов, Кирил Арнаудов, Георги Брънгов, Веро Дедьов, Костадин Цунцов, Румен Кундев, Серьожа Пехливанов, Дури, Шехов и съученичките ми Мария Хекимова, Снежана Шопова, Спаска Колешева, Щиляна Хекимова, Евдокия Балканска, Анастасия Щинкова, Светла Гиритлиева, Тинка Пашалиева, Светла Пинева, Мария Сивриева, Фани Шопова. Това безусловно беше един силен клас с амбициозни и трудолюбиви млади хора. Голяма част от тях продължиха да учат в различни университети и институти и се върнаха в Златоград като специалисти. Ето и няколко примера: Костадин Цунцов завърши медицина, Кирил Арнаудов – ветеринарна медицина, Снежана Шопова – руски език и литература, Анастасия Щинкова – химия, Евдокия Балканска – фармация. Други пък завършиха полувисшия институт за учители. Много от моите съученици се върнаха в Златоград и допринесоха за издигането на образованието, здравеопазването и административното обслужване на гр. Златоград. А като местни кадри, те работеха всеотдайно за каузата на града в течение на дълги години, а някои чак до края на живота си. Това също се отнася и за следващите випуски на гимназията.

За моите роднини от Златоград

Както вече писах по-горе, имаме многобройна рода в Златоград. Мои пра-пра-баба и пра-пра-дядо са Иван и София (по баща Хекимова) Джерахови, това е първия ред на показаната тук клонка на Хекимовския род. На втория ред са техните деца (със съпрузите): Петър Джерахов (съпруга Василка Серезлиева), Мария Джерахова (съпруг Георги Стоянков), Василка Джерахова (съпруг Евтим Ванчев), Апостол Джерахов (съпруга Мария Печилова) и Кирко Джерахов (съпруга Катерина Парашкевова). Майка е родена от Василка Джерахова (по мъж Ванчева) и както се вижда от схемата е осиновена от вуйчо си Кирко Джерахов. Така че всички от трета линия на схемата и надолу са кръвни роднини на майка ми: истинския брат на майка, Георги Ванчев, и сестри – Ленка Юнакова и Марийка Чойнева.

На четвъртия ред са техните деца и мои братовчеди – Илия и Нако Юнакови, Богдана Чойнева, Василка и Евтим Евтимови.

Най-възрастната от моите братовчеди е кака Богданка (по баща Чойнева), дъщеря на леля Марийка. Съпругът ѝ, бате Пенчо (Панайот) беше съдия в Златоград и съветваше баща ми по различни правни въпроси. По-късно семейството им се премести в Кърджали и като че ли изгубихме връзка за дълго време с тях. Но след смъртта на бате Пенчо кака Богданка се върна в Златоград и напоследък я навестявах винаги, когато ходех в Златоград.

Последният път, на 21 август 2020, направихме тази забележителна снимка с внуците на дядо Евтим Ванчев: Нако (син на леля Ленка), Ефи (син на вуйчо Георги), кака Богданка (дъщеря на леля Марийка) и Райчо (син на Тодорка). Това е в къщата на кака Богданка. Три години по-късно кака Богданка и Нако не са между живите, Бог да ги прости!

Като че ли в началото след завръщането н и в Златоград най-близки бяха отношенията ни с леля Ленка и нейното семейство. Наистина, още с пристигането от Средни Колиби през лятото на 1957 г. ние се настанихме в тяхната къща за около два месеца. Тогава Нако не беше в къщи, най-вероятно да е бил на редовната военна служба. А бати Илия караше техникума по електротехника, който завърши следващата година. Свако Георги беше най-добрият дърводелец в града. В приземния етаж на тяхната къща той имаше отлично оборудвана с немски машини работилница, в която работеше от сутрин до вечер. Той направи цялата дограма на новата ни къща. Бате Илия се беше оженил преди две години и живееха с кака Норка в къщата на леля. А новородената им дъщеря Евелина беше направо малка кукла.

Спомням си, как получих първия урок по електричество от бати Илия. Това стана след една голяма глупост от моя страна. По това време Златоград се телефонизираше и радиофицираше. Бати Илия донесе един говорител, който беше предназначен за радиоточката, която щеше да се открие в къщи. Аз по незнание и глупост включих говорителя в силовия контакт (за електрическия котлон). След секунда говорителят гръмна, вдигна се пушек … и това се оказа краят на радиоточката в къщи. Тогава се разбра, че имам нужда от сериозно поучение, което получих от бати Илия. Той беше в екипа, който прокара първия 20К-волтов далекопровод до Златоград. Помня го като неуморен труженик в това поприще чак до пенсионирането си, зиме и лете, денем и нощем го викаха за спешни аварийни случаи по далекопроводната мрежа в района.

С другия син на леля Ленка, Нако, имахме по-близки отношения, когато аз бях в последните класове на гимназията. След казармата, той започна работа като шофьор в “Минстрой”. Нако беше човек на техниката. Много скоро се снабди с мотоциклет разбира се на старо, който повече от времето беше в ремонт. Но това изглежда много допада на братовчед ми, който беше един от най-предприемчивите хора, които познавам – винаги беше пълен с инициативи, разбира се, свързани с много работа. След “Минстрой” той започна работа като шофьор на линейка в Златоградската болница. Скоро усети, че болницата изхвърля много хранителни отпадъци и бързо съобрази, че това може да е чудесна храна за прасета. И със съдружника си …. откриха извън града свинеферма с около 25 прасета, които отглеждаха частично с отпадъчна храна от болницата. Разбира се, че гледането на толкова прасета е свързано с много работа, но Накича не се боеше от работа. На няколко пъти посетих “тяхното предприятие” и бях възхитен от нещата които бяха направили за хранене, почистване и отглеждане на животните. Скоро след това Нако купи лека кола “Москвич”. Предприемчивостта като че ли е в кръвта и на семейството на Нако. Неговият син Георги и жена му Тинка сега имат в Златоград едно процъфтяващо заведение за занаятчийски сладолед и кафе наречено “Джелатерия Юнакови”. То е точно, където беше дърводелската работилница на калеко Георги. Като че ли съдбата е отредила мястото да бъде реализация на предприемаческия дух на родата. Но това не е всичко. Люси, дъщерята на Нако, и съпругът ѝ Гришата имат във Великобритания една изключително успешната верига от четири (а може би вече пет) български училища – “Букваран”! Преди три години участвах на тържеството през месец май при раздаването на дипломите на учениците по случай завършването на учебната година. Беше чудесно организирано и много впечатляващо ! И двамата, Люси и брат ѝ Георги са предприемчиви и “работари” като баща си!

Отивайки напред десетина години, ще отбележа, че през август 1969 г. Нако и Катя (съпругата му) ни направиха скъп сватбен подарък – двуседмично пътешествие-летуване по българското Черноморие с техния “Москвич”! Това остана като незабравим спомен за мен и Донка – ненадминато и досега преживяване! Слънчев бряг, къмпинг Луна, Златни пясъци – никога не са били толкова прекрасни и щастливи и за четиримата ни както тогава! С Донка спяхме в една брезентова палатка, а Нако и Катя спяха в Москвича, няколко дена се хранихме с много вкусни Пещерска сланина и Ямболски домати – всичко това домашно производство ! Това беше истински “меден месец” !

Установихме и много близки отношения и със семейството на вуйна Йорданка (Данка) – кака Веска, нейна дъщеря и съпругът ѝ бате Ангел и синът им – Евтим на 11 години. Вуйчо Георги беше починал една година преди завръщането ни в Златоград, така че от него нямам никакви спомени. Бате Ангел беше директор на Горското Стопанство. Ще вметна, че огромна част от Източните Родопи бяха обезлесени по това време. Но заедно с построяването на множеството язовири тогава беше в действие широкомащабна и агресивна програма за залесяване и бате Ангел беше един от нейните най-дейни изпълнители. По тази причина той беше много зает и тъй като и кака Веска работеше, за малката им дъщеричка Невена се грижеше баба ѝ Данка. Бате Ангел събираше всеки ден данните от метео-станцията разположена в двора на новата църква и всеки ден след обяд трябваше да прати телеграма до централата. Така че много се често виждахме с него или кака Веска, когато минаваха край нашата къща забързани към пощата. Бате Ангел беше вечно усмихнат, сърцат, голям оптимист и много добър човек. Достатъчно е да спомена, че смъртта на вуйчо Георги остави Евтим сирак на 10 години. Евтим (Ефи) беше отгледан от майка си с незаменимата помощ на сестра си, кака Веска, и бате Ангел.

Спомням си вуйна Данка от честите посещения в къщата им в сърцето на стария град. Вуйна беше много благ човек, говореше бавно и малко напевно, имаше голям усет към хубавото и към създаване на уют в къщи. След пенсионирането майка най-редовно ѝ гостуваше, ще почука на външната порта и ще се провикне: “Данку, я пак идам!”

Вуйчо Георги, трудолюбив и предприемчив човек, през 1939 година в съдружие с Брънгови и Цунцови, купува камион “Форд”, с който е осъществявал пренос-превоз на стоки основно от и до гара Подкова. По-късно вуйчо купува камион самостоятелно за същите цели. Вуйчовият камион е бил мобилизиран и е участвал в Отечествената война и се “връща” от фронта невредим. На снимката е камионът през 1945 г. – Царски, виден златоградчанин, е най-отляво. Но тъй като не имало резервни части, камионът престава работи, но вуйчо е имал определен сантимент и не го е предал за скрап. Но “народната власт” е счела “спирането на камиона” за саботаж от страна на вуйчо и само благодарение на опитен адвокат той е отървал затвора. Вуйчо е притежавал и малък магазин-колониал, с който е изкарвал прехраната на семейството до ликвидирането на дюкяна от “народната власт” през 1949 г..

Тази снимка направена в Пловдив през лятото на 1944 година. На първия ред сме аз, кака Нина, кака Веска и сестра ми Мария, а на втория ред са вуйна Данка, майка и кака Дочка (бъдещата ни кума).

От ученическите ми години имам много бегли спомени за братовчед ми Евтим. Когато се върнахме в Златоград, аз вече бях на 14 години и половина, а той е бил на единадесет. Изглежда, че разликата от три години и половина е била твърде голяма за възрастта ми на тийнейджър. Но по време на неговите студентски години ние не само възстановихме роднинската връзка, но и станахме големи приятели. Тогава (1967 – 1968) аз живеех на “историческия” таван на бул. Трайчо Костов 43 с Агоп Хачикян и общувах с моите приятели “чуците”. По много естествен начин Ефи се приобщи към нас. Още си спомням нашите срещи и веселби в къщата на ул. Латинка, където се помещаваше част от Института по Математика. Тогава искрено се радвах и възхищавах на забележителните спортни успехи на Ефи в щафетата на 4 по 100 м гладко бягане ! Той беше един от първите роднини, които се запознаха с моята приятелка и бъдеща съпруга, Донка. Така и до днес Ефи (и семейството му) са моите най-близки роднини и хора на които винаги мога да разчитам! Също както майка е разчитала винаги на вуйчо Георги! И сега, когато посещаваме Златоград, ние отсядаме винаги при Ефи и Златка и се радваме на тяхното ненадминато гостоприемство и на кулинарния талант на Златка!

Ще добавя, че Ефи премина всички етапи на професионалното си развитие от инженер до директор на мина “Ерма река” на предприятие “Горубсо” в Златоград. След така наречените “промени” през 1989-90 г. той беше “освободен” от длъжността директор. А след приватизацията, мина “Ерма Река” креташе едвам и беше изправена пред нерадостната перспектива да бъде закрита. И когато новите собственици решиха да инвестират и да направят от нея проспериращо предприятие, те се отнесоха отново към Ефи и го назначиха за директор. И за по-малко от две години, с упорит труд, талант и ненадминат професионализъм, той я направи отново печеливша и добре стопанисвана. Сега “Горубсо” е най-голямото промишлено предприятие в община Златоград.

Ето моите най-близки приятели в Златоград – Роси Запрянова, Златка Евтимова, Стефан Запрянов и Евтим Евтимов (Донка е в средата, а аз снимам!) – в Златоградския спа-център на 23 май 2021 г.

Нашето приятелство сега се простира и върху семейството на сина на Евтим и Златка, Георги (Жоро). Когато през 2005 година възникна въпросът за кръстник на нашия внук Александър, единодушното мнение на Дора и Иво (ние двамата с Донка се присъединихме с голяма радост), че Жоро и Веселка за най-добрия избор. И те с удоволствие приеха поканата и станаха кръстници на Алекс.

Нашето общуване и приятелство се обогати и задълбочи от следното обстоятелство. Преди около 10 години Жоро се обърна към мен с въпрос за оптимален нарязване на елементи за стоманени конструкции. В случай, когато от железни пръти с определена дължина е необходимо да се отрежат даден брой заготовки за кофражни конструкции, тази задача е добре позната и има ефективен алгоритъм за оптимален “разкрой” – “фирата” (негодните за използване остатъци) да бъде минимална. Много по-трудна е задачата за изрязване на различни планки нужни за стоманени конструкции от стандартни листове стомана с минимизиране на “фирата”. Както споменах в едно от есетата си, с тази изключително трудна задача се е занимавал великият Щайнхауз (Hugo Steinhaus). Така, че не беше възможно да му окажа съществена помощ. Но за щастие, същата година имаше лятна школа (study group of the European Consortium of Mathematics in Industry, ECMI) по “приложение на математиката в индустрията” водена от проф. Стефка Димова. Моят съвет беше да постави задачата и да участва в работата на групата, където щеше да се запознае с професионални математици, работещи в тази и сходни области. Жоро не само участва в групата, но просто се “запали” по тази тематика, изискваща знания в програмирането, изчислителната геометрия и оптимирането. И се зае сериозно за работа. Без да влизам в подробности, за пет години Жоро, ръководен от проф. Фиданова от Института по Информационни и Комуникационни Технологии, БАН, направи и защити дисертация за “доктор по математика” на тази тема и сега е един от най-добрите специалисти по изчислителна геометрия в България. Толкова съм горд с неговите постижения и от факта, че сега той е мой колега! Отделно съм му безкрайно благодарен за огромната помощ, която ми оказа като инженер и ръководител на ремонтите на апартаментите в кв. Гео Милев и Младост 1. А жена му Веселка е нашият семеен зъболекар! Изобщо това е като модерната сега формула 3 в 1 – роднинство, приятелство, професионално обслужване от едно място – семейството на Жоро! От разказите на майка за нейния брат, вуйчо Георги, мога да заключа, че Жоро, който носи неговото име, е същата “фурия”, като дядо си. Е, кръвта вода не става !

Поради липса на снимки от ученическите ми, давам тези съвременни снимки.

И накрая ще добавя още една клонка от родата, малко по-далечни от брата и сестрите на майка, но много близки за нас – това е семейството на бате Васил Джерахов, първи братовчед на майка, син на Петър Джерахов. От приложеното родово дърво се вижда, че Петър Джерахов е вуйчо на майка ми. Ще отбележа, че той с брат си Апостол и дядо Кирко са били основатели на тютюневото дружество “Джебел”. За това писах подробно в есето посветено на родителите на майка.

Бате Васко беше най-уважаваният адвокат в град Златоград и неминуемо, много често се налагаше да ползваме неговите знания и услуги. Това беше даже крайно наложително в началото на завръщането ни в града. Той се отнесе с голямо разбиране и съчувствие на нашите неволи, особено онези, произтичащим от нашето изселване. Но според мен, по-важно беше едно друго обстоятелство. Баща ми беше доста емоционален, понякога с чувството, че е унижен и обиден, което пораждаше у него недоверие и подозрителност. С търпението, методичността, чудесните познания на законите и акуратността си бате Васко спечели доверието на баща ми и стана не само наш адвокат, но и безценен съветник на семейството ни. А жена му, кака Първолета – акуратна, спокойна и с чувство за подредба и уют на дома – допадна много на майка. Така тази родова връзка се превърна от роднинство и добросъседство в искрено приятелство. А впоследствие, това се пренесе и на нас, наследниците – със сина им Петър (Пепи) (и неговото семейство) сме в чудесни приятелски отношения от повече от петдесет години.

Заключение

Със завръщането ни в Златоград започна нов етап от живота на нашето семейство, майка беше на 44, а татко – на 51 години. Завръщането беше една сбъдната мечта за майка. Сега, оградена от нейните роднини и стари приятели, тя като че ли се пренесе в хубавите години на нейното детство и моминство. Построихме къща (на мястото на дядовата) и родителите ми се почувстваха “с корени” след почти 25 години доброволно или принудително скитане из България – Кърджали, Ксанти, Райково, Средни Колиби и накрая Златоград. Сестра ми Мария беше приета в техникума за помощник-фармацевти в София и пое жизнения си път. Аз учех в Златоградската гимназия и се чувствах добре в родното място. Родителите ми работеха и животът изглеждаше добър, а политическата обстановка беше сравнително спокойна. Това подредено спокойствие като че ли беше заслужена награда, дадена им от Бога, за майка и татко след десетилетия чергарски живот с много възходи и падения!

Ще направя малко отклонение и сравнение с едно друго съдбоносно събитие, този път на моето семейство – емигрирането ни през 1991 г в САЩ. Донка беше на годините на майка, а аз бях на 48, три години по-млад от татко (при завръщането в Златоград), когато открихме нова страница в живота ни! Тези две промени, завръщането в Златоград на семейството водено от баща ми и емигрирането на моето семейство в САЩ, си приличат по това, че бяха направени с надежда и мечти за по-добър живот! Но има и съществена разлика – моите родители нямаха избор и трябваше да се примирят с малкото, което им беше позволено да направят в комунистическа България. Ние имахме по-голям избор и направихме това, което считахме за по-добро за нашето бъдеще. И в двата случая с Божията воля постигнахме своите мечти!

Трябва да призная, че вземането на решението ни за емигриране беше едно от най-трудните в живота ми. А сега, 33 години по-късно, разбирам, че е било съдбоносно и правилно. Тогава, две години след “промените”, вече усещахме, че скоро страната ни ще бъде ръководена и управлявана пак от старите силови комунистически структури или от техните наследници, но сега пречистени и пребоядисани в различни политически цветове, “защото беше дошла хавата, да се промени боята”! Емигрирането в САЩ ни спести трудностите, които изпитаха голяма част от българите през годините на така наречения преход. Като имигранти нашият живот не беше лесен, бяхме съвсем самички в необятния “нов свят”, без подкрепа на роднини и родина. Братовчед ми д-р Георги Лазаров, който живееше в Балтимор от 1972 година, беше единствената ни опора. Но с времето създадохме добри приятели и добихме увереност и чувство, че ние управляваме живота си и работим за себе си. А усещането за лична свобода и независимост от някаква продажна и прогнила политическа система е трудно да се опише. И само отдалеч, и като че ли част от някакво телевизионно шоу, наблюдавахме събитията в България и проявите на възкръсналите или новобоядисани български политици: “демократа” Желю Желев, разбойниците Тодор Вълчев и Андрей Луканов, “невинния” Жак Виденов, продажния Иван Костов, лисицата наречена цар Симеон, “социалистите”-лапачи Първанов и Станишев, мутрата Бойко Борисов и още много знайни и незнайни “войни” на прехода! Боже, пази България 🙏🙏! Е, и Америка също 🙏😃!

Благодарности

Изказвам най-сърдечна и искрена благодарност на моите родители. Накря те намериха пристан в живота и се вписаха доста бързо и естествено в златоградската среда. С големи усилия, лишения, и трудолюбие родителите ми изградиха нова къща на мястото на дядовата и така започнахме новия уседнал живот.

Дълбока благодарност дължа на моите учители, които с голямо усърдие предадоха знанията, които ни бяха нужни за следващите етапи на живота и се опитаха да ни направят по-добри хора.

Благодаря на нашите златоградски роднини – леля Ленка и свако Георги, вуйна Йорданка и кака Богданка, бате Васко и кака Първолета, и разбира се, на техните деца, за подкрепата и неоценимата помощ в уреждането на живота ни в Златоград. Те бяха бяха нашата постоянна опора.

Благодаря на всички мои приятели и съученици, с които деляхме времето, споделяхме мечтите си и си помагахме един на друг. Те бяха добри другари, които ми помогнаха да се “трансформирам” от “недодялано селянче” в “градска особа” 😁✌🏻😳!

И още малко снимки

Снимки от срещата: 60 години след завършване на гимназията – 24 май 2021

Среща на випуска организирахме на 24 май 2021 – точно 60 години след завършването на гимназията. От моите съученици присъстваха: Светла Пинева (основен организатор), Кирил Арнаудов, Серьожа Пехливанов, Снежана Шопова, Мария Пеева (Сивриева), Спаска Калева (Колешева), Димитър Симеонов (със съпругата си Ринка), Веро Дедьов, Райчо Лазаров (със съпругата си Донка), и Милан Мангарудов. Сийка Щинкова, която беше в това време в Златоград се отказала да участва в срещата. Организаторите казаха, че Тинка Пашалиева е имала желание да дойде, но не е могла да намери подходящ транспорт. Както се очакваше, срещата се оказа едно много емоционално и вълнуващо събитие. Спомнихме си моменти от нашите ученически години, особено онези, които бяха свързани със смешни и поучителни истории. Разбира се, център на нашите спомени бяха нашите учители – Галванджиев, Дарбоклиев, Рабушев, Ефремов, Митко Цонов и Тодорка Николова, Венета Цонова, Пепа Ангелова, Бояджиев, Коцева, Димитрова, Мария Мухтарова, Донка Лачева, Панов, Николов, Венета Хекимова – незабравими образи, които носим в душите си повече от 60 години ! Светла прочете нейни авторски стихове и завършихме с изпълнение на химна на Златоград:

Дойдох пак при тебе, о мой Златоград,

за стар – свиден спомен, за млад свиден блян,

във тебе се чувствам аз винаги млад,

тук дишам доволен, щастлив и засмян…

Май, 2024