Средни Колиби

Предисловие

Този разказ е част от моите автобиографични спомени, разделени като отделни есета за различните периоди на моя живот. Разбирам, че човек над 80 годишна възраст има много повече за гледане назад, отколкото очакване за бъдещето. И ми се стори полезно да си припомня миналото (доколкото мога) и да се опитам да напиша нещо за основните моменти в моя живот. Истина е, че историята за един живот разказана в напреднала възраст има тенденция да търпи неизбежни корекции, тълкувания и интерпретации. Така, поради отдалечеността във времето, картината на конкретно събитие в миналото може да бъде представена доста различно. Но това е риск, който съм склонен да поема, като същевременно ще се старая да запазя достоверността и също така да се придържам към фактите, с които разполагам. На места в разказа си аз правя коментари и заключения, отразяващи мнението и оценката ми за събитията през призмата на опита и събраната през годините “мъдрост”.

Искам да подчертая, че аз пиша предимно за собствено удоволствие, разбирайки че животът ми не представлява никакъв интерес за света. Надявам се обаче, че моите спомени представляват някакъв интерес за дъщерите ми, Дора и Ирина, както и за разширеното ми семейство и може би за група от роднини, близки приятели и колеги. Вторична мотивация следва от редкия и, мисля, уникален късмет, че имах възможността да се запозная, работя, живея, общувам и да се сприятеля със забележителни личности, които направиха живота ми по-радостен, по-интересен и пълноценен и на моменти – щастлив. На всички тях изказвам дълбока благодарност.

Гледайки назад във времето сега ясно виждам, че животът на моите родители е бил значително по-труден от моя. Първо, времето, в което са живели, е изпълнено със световни исторически събития от трагичен за тях характер – родителите ми преживяват Първата Световна Война като деца, Голямата Депресия като младежи и Строителството на Социализма (по-скоро, налагането на комунистическия режим в България), като репресирано семейство с две деца. Второ, и татко и майка са останали сираци на 11 и 13 годишна възраст, съответно, и това безусловно е причинило и на двамата много страдание и болка. Като цяло моят живот обаче беше добър – безусловно аз бях голям късметлия. Това не означава, че нямах трудности или неуспехи, но смятам, че съм щастлив със семейството, с професията и кариерата, за което съм дълбоко благодарен на моето семейство и на моите приятели, колеги и ментори. С удоволствие отбелязвам, че както личният така и професионалният ми живот бяха възнаграждаващи в степен, която далеч надхвърли детските ми мечти!

Въведение

Син съм на Димитър Райчев Лазаров (1906 – 1971), потомък на абаджията-столетник Райчо Лазаров Курткехайов (1854 – 1956) от Чешитската махала на село Райково, сега квартал на град Смолян. Майка ми Тодорка Киркова Джерахова (1913 – 1977) е дъщеря на Василка Джерахова (по мъж Ванчева) И Евтим Ванчев от Даръ-Дере (сега Златоград). Това есе е второ от поредицата от автобиографични спомени. Първото есе е посветено на родители ми и включва разкази за тях и за живота им до 1949 година.

На 12 октомври 1949 година цялото ни семейство беше принудително изселено от Райково в село Средни Колиби, окръг Великотърновски. Принудителното изселване на хора от родните им места, което често се нарича интерниране, не е измислено от “народната” власт, нито пък се е прилагало само от комунистите. Същото се отнася и за концентрационните лагери и трудови колонии. Всяка диктатура прилага подобни репресивни мерки за да се разправи с политическите си противници, да унищожи благополучието им и/или да уплаши хората, а много често и да разруши, по-скоро да унищожи, “неблагонадеждните” за режима личности. Разбира се, най-жестоките варианти на подобни репресии са руските заточения в Сибир (понякога в Кавказ) и на английските въдворявания в Австралия. Ние в България нямаме Сибир, но затова пък имаме доста затънтени места. По време на установяването на “народната власт” в периода 1946 – 1953, е имало четири големи кампании на принудителни изселвания като над 7000 семейства (около 25000 души) са “въдворени” на нови места. Резултатът е обществено порицание, унижение, материално разоряване, разделение на хората и насаждане на ненавист и омраза.

Сега ще разкажа какво се е запечатало в паметта ми като участник и потърпевш на една изселническа акция на “народната власт” в Родопите през 1949 г., тогава съм бил почти седемгодишен.

12 октомври 1949 година

На 12-ти октомври 1949 година, когато навън беше още тъмно, майка ни събуди и каза да ставаме и да се приготвим за път. Двама полицаи придружени с един цивилен от местната управа казаха, че ние тримата – майка, сестра ми Мария и аз – ще бъдем изселени и имаме един час да се приготвим. Баща ни в това време беше започнал работа в гр. Златоград. Не казаха къде ще ни водят, нито къде е баща ни и дали той ще бъде заедно с нас. След един час бяхме натоварени на камион с брезентово покривало заедно с още четири други семейства и охранявани от двама въоръжени милиционери. Събра се колона от около 30 камиона със семейства от Средните Родопи – Смолян, Устово, Райково, Арда, и другите села наоколо. От Устово колоната потегли по пътя за Рожен.

На Рожен ни дадоха 20 мин за почивка. Хората слязоха от камионите и хукнаха нагоре по баира за да се скрият в шубраците. Но милиционерите, от страх да не би хората да се опитат масово да бягат, започнаха да стрелят във въздуха и викат “стой ще стрелям на месо”! Уплашените хора скоро се прибраха в камионите и ние отново потеглихме по пътя.

Привечер пристигнахме на гара Асеновград, където на един страничен коловоз имаше композиция от около 30 товарни (конски) вагона. Там имаше хора и от други родопски райони. Натовариха по 10-тина семейства във всеки вагон, затвориха вратите и поставиха на всяка врата стража от двама въоръжени с шмайзери милиционери. Хората бяха много уплашени, шушукаха помежду си – някои казваха, че ще ни карат в Сибир. Ние се сгушихме около майка ми, която постла две родопски одеяла върху дъските на конския вагон и ни зави с юргана. Тези завивки и малко дрехи завити в един денк, а също и малко храна беше всичко, което взехме със себе си от Райково. Така изморени и крайно изтощени сме заспали. Когато се събудихме призори, чухме тракането на колелата – влакът беше потеглил и ние пътувахме в неизвестността.

На другия ден петте деца от нашия вагон вече стояхме на вратата (зад пазещите ни милиционери) и се любувахме на китните места, покрай които влакът минаваше. Беше ранна есен, така че се виждаха разорани ниви, обрани овощни градини и мрачно небе. Но независимо от тъжния пейзаж ние си тананикахме през сълзи:

“Пред нас са блеснали житата,

окъпани от топъл дъжд,

и ний вървим, вървим, вървим нататък

и няма край, и няма край нашир и длъж”.

Аз бях на почти 7 години, сестра ми на 10, а другите три деца бяха близо до нашата възраст. Майка ни непрекъснато плачеше, изправена пред неизвестността с две невръстни деца и под ужасяващия страх за съдбата на баща ни. На асеновградската гара се опитахме да разберем дали той не е тук, може би докаран от Златоград. Но него го нямаше. Слуховете бяха, че подобна “акция” е имало и в Източните Родопи (Кърджалийския край) и се надявахме, че може би баща ни е бил изселен от там. Но възможността да бъде в затвора или изпратен в концентрационен лагер съществуваше и това правеше майка ни, иначе жена калена от преживените превратности през живота й, много уплашена и безнадеждна. Останалите около нас, също притеснени и потиснати, се опитваха да я успокоят колкото могат.

На всеки няколко часа влакът спираше и ние слизахме под конвой да си наточим вода, да отидем до тоалетна и малко да се разведрим. По-възрастните следяха къде се намираме. Така беше през целия първи ден след нощта, прекарана на асеновградската гара. През втората нощ забелязахме, че влакът катери серпантините на Балкана и по някое време преминахме през гара Кръстец. След това имаше още няколко часа престой на забутан коловоз на неизвестна гара и отново на път. И така в края на втората нощ, на ранина, спряхме на страничен коловоз на малка гара. Разбрахме, че локомотивите са откачени и че това е мястото, където ще бъдем разтоварени. Оказа се, че това е гара Лясковец. Ура, все пак няма да ни пратят в Сибир !

Не след дълго започнаха групиране на изселниците по 5 – 6 семейства, които щяха да бъдат разпределени по селата в Еленския Балкан. Ние се оказахме в една група със семействата на Евтим Каравълчев, д-р Коста Герджиков, Кольо Андреев, Ставри Руменов и братята Мехмедови. Сега това беше нашето ново семейство и през следващите няколко месеца взаимно щяхме да разчитаме на подкрепата и помощта на тези по съдба братя и сестри. За някои от тях ще стане дума по-късно.

И така натоварените камиони се изнизваха един по един от гара Лясковец и заминаваха по предназначението им. Дойде и нашият ред и ние поехме пътя си. След 1-2 часа камионът пристигна в село Средни Колиби. В един момент спряхме пред една къща, милиционерите хвърлиха денка с нашата оскъдна покръщина, свалиха мен, сестра ми и майка ми и казаха: “Ето тук ще живеете”. Почукаха на портата на селска къща със странична пристройка, но стопанката, стрина Кольовица, се беше залостила сама вътре и не искаше да отвори вратата. Мъжът и, чичо Кольо, още не се беше върнал от сезонното градинарство по Дунава. Без него тя не искаше да пуска никакви външни хора при нея, независимо от заповедта на милиционерите. Тя може би мислеше, че са докарали за въдворяване цигани и беше непреклонна. Всъщност, ние бяхме врагове на народа, а за властите бяхме даже престъпници. Милиционерите не знаеха какво да правят, но накрая ни оставиха на улицата и заминаха да закарат и останалите семейства.

Независимо, че са минали повече от 70 години от това събитие, спомените ми са съвсем ясни. Хванати за полата на майка ни, ние със сестра ми тихичко плачехме. В това време от околните къщи наизскачаха любопитни съседи и майка ми, колкото можеше при тези обстоятелства, се опитваше да отговаря на въпросите им. Дойдоха и деца, които ни изглеждаха с любопитство и подозрителност. Във всеки двор имаше куче, вързано на синджир, и всички като че ли по команда започнаха да лаят яростно, вдигна се голяма врява, настана истинска суматоха.

В този момент селяните се оказаха не само любопитни, но великоликодушни и състрадателни. Съседът на стрина Кольовица, Иван Стоянов, заяви не след дълго, че ако тя не ни приеме, той ще ни приюти докато се намеси председателя на Селсъвета. Чичо Иван, както го наричахме по-късно, имаше две момчета, Борис, който беше почти на моята възраст, и Кольо, две години по-малък. Като че ли той най-добре разбираше нашата трагедия и изпитваше искрено съчувствие. Не случайно, впоследствие станах приятел с неговите момчета. Но не се наложи да викат председателя на Селсъвета. Стрина Кольовица най-накрая се убеди, че не изглеждаме лоши хора, а може би се страхуваше от последиците от неизпълнението на разпоредбите на властите, и ни пусна да влезем и се настаним в пристройката на къщата й. И така на 14 октомври, аз, сестра ми и майка ни, но без баща ни, бяхме “въдворени” в село Средни Колиби.

На другия ден от пристигането в Средни Колиби всички изселници се представиха на местните власти. Д-р Герджиков и жена му Елена се оказаха не само най-образованите, но и най-енергичните членове на групата изселници. Те бързо завоюваха доверието на локалните власти. Преди изселването д-р Герджиков е бил няколко години практикуващ лекар в Райково. Тъй като по време на студентските години е членувал в бранническа организация, властите са го смятали за ненадежден гражданин на Райково, което според него беше причината за изселването му. Той беше млад и енергичен, изключително контактен, с весел нрав и отличен лекар. До тогава в селото никога не бяха имали лекар, така че той се оказа подарък от “народната власт”. Ще добавя, че не след дълго, в селото отвориха медицински пункт и той като лекар обслужваше селото и десетина околни махали.

Никой от групата не знаеше официално защо е изселен. Всъщност, това беше повсеместна практика на комунистическия режим свързана с репресиите на изпращане в концлагери и трудови колонии или интерниране (принудително изселване) – няма обвинения, присъди или обяснения. Но всеки от групата в Средни Колиби имаше “прегрешения” към “народната власт”. Въпреки, че не зная всички подробности мога да кажа, това което помня от общуването ни с тези хора. Моето семейство се считаше за представител на сравнително заможната част на гражданите на Райково. Освен това, сестрата на баща ми, Мария Бичоковска, отявлен николапетковист, беше вече в затвора със скалъпена доживотна присъда за убийство. Както казах, д-р Герджиков е бил член на бранническа студентска организация, а Евтим Каравълчев е бил най-богатият човек в село Арда, притежател на над 2000 декара гори, гатер (дъскорезница) и други имоти. Ставри Руменов е притежавал хотел в Смолян и също бил считан “ненадежден”. И братята Мехмедови са били доста заможни – имали са къшла (на съвременен език овцевъдна ферма) в района на село Арда, близо до гръцката граница.

Тези “имотни” граждани (много от тях селяни) трябваше да дадат (макар и принудително) своя дял за изграждането на социалистическа България. Какви бяха техните “дарения” ? Хотелът на Ставри Руменов, гатерът и горите на Евтим Каравълчев бяха национализирани. Къшлата на братя Мехмедови беше разграбена. Тютюневият склад, който майка ни съ-притежаваше с нейните чичовци, братята Джерахови, беше отнет в полза на държавата по “закона за държавния тютюнев монопол”. Семейната ни къща в град Златоград беше взета от Народния Съвет за благото на народа. За да провеждат марксистко-ленински курсове и курсове за ограмотяване на населението, в къщата е било нужно да се премахнат някои от стените за да направят по-големи “класни” стаи. По този начин къщата е била използвана в течение на пет години, достатъчни за да се порути и стане негодна за живеене.

Резултатът от изселванията на заможни семейства беше незаконното отнемане и разграбване на тяхното имущество и богатство. Безусловно, това е чисто мародерство, но също и наказателна операция на комунистическите власти, която е служила и за сплашване на народа и е помогнала за узурпирането на властта. Все пак имуществените загуби от нашето изселване бяха несравними с огромните лишения, страдания, трудности и тормоз, които репресираните български граждани са преживели като концлагеристи и затворници през периода 1948 – 1956 година. А какво да кажем за българите които бяха разстреляни или малтретирани и убити без съд ? Но това е отделна тема за размисъл.

Първите няколко седмици от въдворяването ни в Средни Колиби бяха изпълнени с много тревога и малко надежда. Майка ни отчаяно търсеше начин да установи връзка с баща ни. Много ни помогна д-р Герджиков, най-голямата опора на изселническата група. Накрая местните власти откриха баща ни, който се оказа изселен в село Миндя на около 30 километра от Средни Колиби. След три седмици баща ни дойде при нас и така вече всички заедно започнахме новия живот като изселници и “врагове на народа”. Този период на изселничество в Средни Колиби продължи почти 8 години – до лятото на 1957 година!

Ще отбележа, че ние останахме белязани за цял живот с дамгата “пострадали от мероприятията на народната власт” – това е категорията на български граждани, които са насилствено изселени, разкулачени, и/или изпратени в концентрационни лагери и трудово-изправителни колонии без съд и присъда. Тази хора в социалистическа България бяха подложени на различни ограничения, лишения и административен произвол. Поне до 1963 година в задължителните формуляри при постъпване на работа, кандидатстване в университета, служене в армията и т.н. имаше въпрос дали “Вие или някой от вашите близки сте пострадали от мероприятията на народната власт”. При положителен отговор се налагаше да се дадат допълнителни данни, които даваха основание на партийния секретар да завери или не завери формуляра. А без заверен формуляр не можеше да направи нищо в “социалистическа България”. Все пак “пострадалите от мероприятията” бяха далеч “по-добре” от онези българи, които отговориха положително на въпроса дали “Вие или членове на семейство Ви са осъдени от Народния Съд”. Подпис във формуляр с положителен отговор на този въпрос се равнява на убийство на личността.

Ето такива бяха порядките в Народна Република България в периода “когато се наливаха основите” на социалистическия ред. Слава Богу, нещата се промениха към по-добро след 1961 година. Това е годината на XX Конгрес на КПСС, който постулира, че “социализмът е победил и преминаваме към периода на изграждане на комунистическото общество”, който трябваше да завърши през 1981 година ! Но това … не се случи. И в този ред на мисли човек не би трябвало да се чуди на съвременните политици, боядисани в някой от цветовете на дъгата – червени, жълти, сини, зелени и т.н., които ни обещават свобода, демокрация и благоденствие и твърдят, че работят неуморно и всеотдайно за добруването на народа в благоденстващата, благодарение на тях, Родина! Нищо ново под слънцето – тяхното лично благоденствие е факт благодарение на високи чиновнически заплати, рушвети и корупционни сделки с фирми и организации, включително и кражби. Това по съдържание е подобно на нещата от времето на комунизма, когато партийната номенклатура имаше възможност бързо да си осигури държавен апартамент или повишение, изгодна работа в чужбина или направо да има възможност да краде от държавата! Тази българска орисия ме навежда на тъжната мисъл, че това което политиците, като започнем от времето на бай Ганьо та и досега, обещават, никога не става, така историята се преповтаря с желязна безусловност.

За семейството ни насилственото изселване имаше и обществено-социално измерение. Белязаните като “пострадали от мероприятията на народната власт” често изпитваха недоверие, неприязън и враждебност от хората. За баща ми най-обидното нещо, което го изпълваше с огорчение и той не никога не можа да разбере, беше отправената към него реплика: “ти ако беше хубав, нямаше да те изселят”. И това често го правеха най-обикновени хора! Сега вече за мен това е съвсем разбираемо и закономерно, защото пропагандата прави чудеса в съзнанието на хората. Почти същото е било в Германия по времето на Хитлер, ако те класифицират като евреин, в САЩ по времето на МакКарти, ако те дамгосат като комунист, или в Китай по времето на хунвейбините, ако те заклеймят като интелектуалец.

Животът ни като интернирани в село Средни Колиби

Хората от селото бяха истински труженици, живееха бедно за работата която вършеха, но бяха в естествено единение с природата. Независимо от статута ни на ненадеждни поданици на Народна Република България, те бяха съпричастни на нашите неволи и се отнасяха към нас с разбиране. Първоначално за половин година наши хазяи бяха чичо Тодор, там където ни стовариха първия ден. След това наехме втория етаж на къщата на селския пъдар Георги, който имаше млада жена и две малки деца. Там изкарахме може би още две години. След като селският съвет (кметството) се премести на ново място, ние наехме две стаи и малка стаичка за кухня от освободената общинска сграда. Там също беше настанено и семейството на Ставри Руменов, чийто син Райчо беше една година по-голям от мен. Сградата беше паянтова и почти не можеше да се отоплява, но имаше няколко предимства: по-голяма жилищна площ, беше до църквата и недалеч от училището и най-важното, нямахме хазяи. Отстрани имаше малка пристройка-обор за селският бик и ние имахме възможност да отглеждаме кокошки.

Животът ни в село Средни Колиби в началния период, 1949 – 1951 г., беше крайно беден и много тежък. Баща ми беше единственият в семейството, който можеше да работи в тази селска обстановка. Първоначално той изкарваше прехраната на семейството като селски ратай, наемаха го по време на коситба, жътва, вършитба, и прибиране на реколтата през есента. Най-доходно за него беше да бъде секач, да приготвя листници (купи от клони от дъб с листата) за зимен фураж на добитъка. Но това беше много тежка и опасна работа. През лятото на 1950 година, той заедно с изселническото семейство Мехмедови купиха чифт яки волове и се заеха с влачене на трупи от гората до фабриката за щайги на територията на селото. Това се оказа по-доходно, но трудностите бяха неимоверни. Един ден аз отидох с баща ми на такава “експедиция” и можах да се убедя в опасностите, които крие тази работа. На едноосна колесарка закачват два-три големи букови трупа (дълги може би 5-7 метра), които по калните и трудни планински коларски пътища трябваше да се докарат до фабриката отстояща на около 2-3 километра. На няколко пъти воловете паднаха на колене. Тогава аз вземах синджирите за водене, а Мехмед и татко трябваше да бутат отзад за да излезем от трудното положение. Добре че братята Мехмедови имаха добър опит в гледането на животни, та те поддържаха воловете в добро работно състояние.

Неотдавна ми стана известно, че в този труден за семейството ни период роднините ни от Златоград, леля Ленка, вуйчо Георги и леля Мария, са успели вече да разберат за нашето местоположение и за борбата ни за физическо оцеляване. Тогава направили една жизнеспасяваща за нас “конспирация”. Събрали пари и изпратили леля Ленка да ги донесе до Велико Търново. Как е станало предаването на парите никой не разкри, и правилно, защото такива помощи на “врагове на народа” не остават ненаказани. Това безусловно беше една и важна материална и ярка морална подкрепа за нашето семейство.

През есента на 1950 г., когато приключи работата на къра, баща ми се “цани” за помощник на майстор Атанас, единствения шивач в селото и околните махали. Така в течение на няколко месеца той си “припомни” занаята от младини. После брат му Христо изпрати шевната машина “Сингер”, на която майка като мома беше учила бродерия. Следващата есен, след приключването на полската работа на пролетно-летния сезон, той се зае самостоятелно да шие дрехи на селяните. Оказа се, че селото и околните махали имаха нужда от шивач, след като майстор Атанас, почти ослепял, престана да шие. Баща ми започна с терлици, калцуни и панталони, а на следващата година започна да шие и цели костюми. Тъй като беше вече работил в района повече от година и половина като общ работник, хората го познаваха, а и той знаеше добре съседните махали. Пешком обикаляше махалите, взимаше мерките на място, правеше кройките, и разнасяше ушитите дрехи. Изобщо, за около две години баща ми се превърна в шивача на селото. Поради сезонния характер на индивидуалното шивачество, през пролетта гледахме буби (за коприна), които след свиването на пашкулите продавахме на местната кооперация. Също така през два летни сезона баща ми работеше като общ работник в Капиновския или Дряновския манастири, а майка работеше като готвач в манастирската кухня.

Най-усиления сезон в шиенето на дрехи беше преди Нова Година и Коледа (тогава Коледа празнувахме на 7 януари). За Нова Година имахме двуседмична ваканция и през този период аз бях помощник на татко. Първоначално, той ми възлагаше да извадя внимателно конците от тропоските на полуготовите палта и панталони така, че да могат да се използват отново. По-късно ми даваше да прекарам тигелите на нагръдните подплънки на саката. Те се правеха от три слоя – росер (тънък но гъвкав материал), тънък слой от вата и всичко това се държеше на подложка от канаваца. Закрепени с тропоски тези три слоя се скрепяваха след тигелиране. Тигелите отстояха на 4-5 мм и главната задача беше да бъдат прави и равномерно разпределени. Това беше една от моите предпочитани работи и като че ли ми доставяше удоволствие. Може би това умение и предпочитание се наследи от дъщеря ни Дора, която завърши гимназията с политехническа специалност “шев и кройка” и накрая на производствената практика тя уши за себе си цяло палто ! Пришиването на копчета, разпалването на въглищата в ютията, разтребване и други дребни работи също бяха мои задължения. Разбира се, майка ми и сестра ми също вземаха участие в “общото дело”. Така с иглата и конеца баща ни храни семейството ни в Средни Колиби от края на 1951 до завръщането в Златоград през лятото на 1957 година.

Шивашката професия се оказа едно приемливо временно решение на проблемите ни и спасение за семейството. То също се оказа по-доходно от работата на къра като селски ратай. Но имаше и сериозно неудобство на първо място за баща ми и след това за цялото семейство. Работейки на шевната машина или с иглата, баща ми имаше възможността да пуши цигари почти неограничено – пушеше по две кутии на ден от най-долнопробните цигари – “Ударник” серт. Често в стаята ставаше толкова задимено, че не можехме да видим предметите в противополжния й край. Това беше и повод за постоянни разправии в къщи. Още тогава аз развих нещо като непоносимост и неприязън към цигарите и никога през живота си не съм пушил. Тази драма неочаквано получи щастлив край. На празника Трифон Зарезан през 1953 година забелязахме, че баща ми не започна деня с неизменната цигара. Този ден той подрани и с обикновеното си вечерно излизане до селската кръчма. На мръклване се прибра в къщи, постави на масата парче тахан халва и каза: “Това е купено с парите от цигарите, които днес не изпуших. И от днес нататък никога няма да видите цигара в устата ми!”. Началните 2-3 седмици бяха кошмар за него, но той удържа на думата си и аз никога не го видях да пуши.

Искам да отбележа, че Еленския Балкан е едно от най-красивите кътчета на България. Самото село Средни Колиби е на 13 км от град Елена и около 25 км от град Велико Търново и се намира в малка котловина в Предбалкана. Около селото са разпръснати десетина махали, сгушени в пазвите на Балкана, със звучните имена Раювци, Илиевци, Въглевци, Харваловци, Ребревци, Бадевци и т.н., където живееха по 10 – 20 семейства. За мен винаги е било загадка как преживяваха тези “яки балканджии”. Земята за обработване бе ограничена, но наоколо имаше разкошни пасища и вековни букови гори. Хората имаха от всичко по малко: малко царевица и овес (основно за собствения им добитък) и пшеница са собствено изхранване, малки парцели лозя за вино, доста обширни градини със сливови овошки, овце и кози в не голям брой. Добивите бяха ниски, но без изкуствени торове и пестициди! Във всяка къща имаше поне един чифт биволи, прасе, няколко десетки кокошки, и разбира се, куче вързано на синджир. През есента непрекъснато работеше общественият казан за варене на ракия, основно от сливи, джанки и грозде (джибри), а в съседната петмезчийница правеха най-вкусния петмез и рачел (петмез с тиква), който съм ял през живота си. И животът и производството бяха доста примитивни – не се използваха никакви машини. Освен това селото нямаше водоснабдяване, нито канализация, нито електричество.

Сега разбирам, че това е било едно натурално стопанство, което е изхранвало семейството основно от собственото селскостопанско производство. В къщата работеха всички, включително и децата. Съвременникът ми ще попита, какво точно са правили децата? Ами почти всичко необходимо за да работи това самозадоволяващо се стопанство. Ако трябва, да нахранят добитъка и кокошките, да донесат вода за пиене или за домакинството от съседния кладенец или извор, да наберат коприва за прасето, или да изпроводят козите и овцете на селския пастир за отвеждане на паша. През пролетта, лятото и есента имаше специфични за сезона работи, за които ще стане дума по-долу. Например, по време на сеитба много от моите съученици отсъстваха от училище по няколко дена, защото помагаха на полето като водеха биволите при разораването на нивите.

Лятото беше сезонът, когато децата ставаха биволари и пасяха добитъка в селската мера. Това беше славното време – господар на себе си и биволите. Нашето семейство нямаше добитък, но през три лета аз бях “цанен” (нает срещу заплащане) за пастир за 5-6 седмици по време на прибиране на реколтата в семейства, които или нямаха момчета или имаха израснали и заякнали деца, които работеха наравно с родителите. Първото лято беше най-кошмарното въпреки, че уговорената работа беше само от сутрин до обяд. Бях на 9 години, когато мой “чорбаджия” за 6 седмици стана бай Атанас, селският шивач. Те имаха една породиста биволица, за която трябваше да се грижа. Недалеч от къщата бай Атанас имаше нива от няколко декара, която беше оставена за една година да “почине”. Нивата беше обрасла с трева и бурени, на места стигащи почти до кръста ми – идеална паша. Тази работа обаче беше свързана с едно неудобство, трябваше да съм постоянно до животното, тъй като съседните ниви бяха засети и всеки момент биволицата можеше да нагази в тях. При тази обилна паша, биволицата беше сита след 2-3 часа и аз трябваше да я прибера обратно в обора и напоя. След това моите задължения бяха да набера една торба с коприва, да я попаря с вряла вода, забъркам с малко трици и да храня прасето. И последното нещо преди да се прибера в къщи беше да донеса прясна вода за пиене от близкия извор. Както виждате, няма нищо от романтиката от книгата “Биволарчета” на Стоян Ц. Даскалов!!!

Другите два летни сезона, когато бях нает да паса биволи, бяха истинска наслада и удоволствие. Първо, стопанката, стрина Начовица, беше много приветлива, разбрана и добра жена, тя се отнасяше с мен като към собствено дете. Сутрин слагаше в торбата ми една глава лук, парче сирене или парче от свинския солен бут и заедно с порязаница от разкошен домашен селски хляб и ме изпращаше с другите деца да паса биволите. Второ, през целия ден бяхме с биволите из селската мера. Както цигането при уволнение от казармата подскача от радост и пее “няма вече баки и черпаци, няма вече смачкани фатмаци”, така и ние тичахме след биволите се радвахме на пълната свобода и на времето прекарано с тях по поляните, разхвърляни като килими по Балкана. По преживявания и чувство за свобода и единение с природата моето биволарството не може да се мери с нищо друго изпитано през живота ми.

Еленският Балкан има прекрасна природа, селската мера предлага хубава паша за животните, навсякъде е пълно с цветя, разкошни букови гори с превъзходна вода за пиене. Малките рекички имат не-големи вирове, където в горещите часове биволите блаженствуваха във водата. А откъде знаехме за блаженството? Много просто, бяхме при тях във водата, яхахме ги, гмуркахме се наслаждавахме не по-малко от тях !!! Това вече е романтиката на биволарчетата от село – е, не особено чисто, но пълна свобода и естественност!

Летният сезон на село е изпълнен с труд от зори до здрач. Особено интензивно селяните работеха по време на жътва. Когато ечемикът, житата и ръжта бяха готови, настъпваше жътварското време, за което народът казва “ден година храни”. Това е обикновено през месец юли, когато времето е доста променливо с чести дъждове и градушки. Затова селяните с нетърпение и надежда очакваха жътвата и се стараеха да я приключат колкото се може по-бързо. По ожънатите нивя сега имаше кръстци с натрупаните снопи, за нас биволарите това беше най-хубавото време. След жътвата няколко дни бяха отделени за вършитба. Тогава биволите се трудеха на хармана и не ги водехме на паша, а помагахме при прибирането на зърното. Вършачки нямаше и ние имахме удоволствието да водим биволите, които теглеха в кръг диканята на хармана или още по-интересно, да се возим на диканята. След “овършаването” на житото на хармана, зърното се отделя от плявата с помощта на веялка (на снимката отдясно). Всичко изглежда примитивно и много прашно, но натурално и, бих казал, доста ефективно.

Децата от селото бяха моите естествени приятели, с които споделяхме времето, когато пасяхме биволите – Борис и Кольо Стоянови, Петко Велев, Цочо, Стоян Кота, Багера, Марин, Иван, Любен и много други. Може би изглежда невероятно, че ни отделят 65 – 70 години от тези времена, а аз още помня добре както хората така и отделните събития. Но изглежда това е специална черта на паметта на старите хора, да си спомнят, това което се е случило в детството им, но да не могат да кажат какво са правили предишния ден !

Времето в Средни Колиби течеше монотонно, живеехме много бедно, по-скоро се опитвахме да преживеем. Но животът ни в никакъв случай не беше скучен или безинтересен. През сезона, когато нямаше интензивна селска работа, се правеха сборове, седенки, съботни вечеринки. За Нова Година в местното читалище винаги имаше тържество с декламации и задължителна малка пиеса, поставена от нас учениците. А възрастните имаха самодеен театър, който всяка година правеше нова драматична постановка. За мен незабравима ще остане постановката на “Иванко, убиецът на Асеня”, с която самодейният колектив на селото спечели окръжното състезание и се яви на националната сцена!!!

Едно лято прекарахме в Къпиновския манастир “Св. Николай Чудотворец” и едно лято в Дряновския манастир “Св. Архангел Михаил”. Това беше в началния период на изселничеството. Как се случи? През лятото, голяма част от българските манастири се използват от Св. Синод като почивни станции за служителите му. Там ходят на почивка както свещеници със семействата си така и други служители на Българската Православна Църква. И през двете лета майка беше наета като готвачка в кухнята, а баща ми работеше като помощник (ратай е истинската дума) при прибирането на реколтата в манастирските стопанства. Особено добро стопанство с много земя и добра организация се отличаваше Къпиновският манастир.

Двете снимки отляво са на Къпиновския, а дясната – на Дряновския манастири.

Къпиновският манастир е разположен в долината на река Веселина, която прави мястото привлекателно и курортно. Недалеко от манастира реката има огромен вир (на дясната снимка), където често ходехме да се къпем с баща ми след като той се завърнеше от полската работа. Сега недалеч от манастира е стената на язовир Йовковци, завирен през 70-те години, и мястото е станало още по-привлекателно за туристи, летовници и природолюбители. Капиновският манастир и до сега е действащ мъжки манастир, храмовият празник се чества на 6 декември.

Българските манастири са символ на българщината и са хранители на християнството и духовността. Те също са нагледен пример за съдбата на българите и историята на България като държава. Къпиновският манастир е основан е през 1272 г. по времето на цар Константин I Асен. През турското робство манастирът е опустошаван многократно, последно през 1798 година от кърджалиите. През 1794 година игумен на манастира е Софроний Врачански, който донася препис на „История славянобългарска“. Към Капиновския манастир е действало килийно училище, а в него са намирали подслон четите на капитан Дядо Никола, Филип Тотю, както и Васил Левски, Ангел Кънчев и Матей Преображенски–Миткалото. Като цяло манастирите са тачени и масово посещавани от българите и безусловно Къпиновският манастир е свято за България място.

Времето прекарано в манастира, беше истинска почивка за мен и сестра ми. И не само почивка. В манастира денят започва със сутрешна литургия и завършва с вечерно бдение, изпълнени с покаяние и молитви към Бога за милост и здраве. Цялата атмосфера и църковните служби носеха утешение и призив към смирение и благодарност на Бога. Освен това, историята на почти всеки български манастир е пример за силата на духа и способностите му да преживее и преодолее превратностите на съдбата. А като цяло, манастирите са особена институция – те пазят историята и чрез тази памет дават надежда за бъдещето. Тогава за нашето семейство надеждата беше в голям недостиг и това допринесе за емоционално ни оздравяване и зареждане с духовна енергия. За моите родители тези две лета бяха утешителни и обнадеждаващи. Така времето прекарано в манастирите донесе известно успокоение и по един трансцендентен начин помогна да преодолеем неволите на голямата беднотия, страха от репресиите и недоволството и гнева от издевателствата на комунистическите власти.

Сигурно съм бил в първи или втори клас (пети или шести, по сегашному), когато за пръв път прекарахме две седмици на пионерски лагер в село Дрента. Там се запознах с едно изключително будно и интелигентно момче на моята възраст, Борис Беров, отличен ученик и син на свещеника на село Беброво. За мое голямо учудване и изненада, запазили се в паметта ми, той се канеше да учи в семинарията за да бъде свещеник. Както разбрах по-късно, той осъществил намерението си.

За моите учители и съученици

Сега ще разкажа за училището в Средни Колиби и за моите учители. Това безусловно е от строго положителната страна на живота ни в Еленския Балкан. Интересна беше организацията и структурата на обучението на общината, която имаше за център Средни Колиби и включваше още 7 – 8 махали. В Средни Колиби имаше солидна училищна сграда с 5 стаи, една класна стая за учениците от първо до четвърто отделения, по една стая за първи, втори и трети клас, учителска стая и нещо като кабинет с различни уреди. По спомени, в две от махалите имаше по една класна стая, където се обучаваха по 5 – 7 ученика от първо до четвърто отделения. Аз бях в класа на другарката Недевска в Средни Колиби. От първи прогимназиален клас (по сегашному пети клас) всички ученици от съседните махали вече учеха в Средни Колиби и всеки клас беше в самостоятелна стая, като по различните предмети ни преподаваха учители-специалисти. Няма да забравя моите учители от прогимназията: Атанас Стоянов – математика и физика, Стефка Баръмова – български език, Тодор Николов – история и география. В техния стил на работа имаше и възрожденски ентусиазъм и обич към професията и децата, и желание да ни дадат колкото се може по-добро образование и да ни направят добри хора. Всеки от тях беше запомняща се личност.

Другарят Николов беше интелектуалеца на селото. Той свиреше на цигулка, беше слаб, почти аскет, и обличаше неизменно тъмен костюм. Той беше партиен секретар на организацията на БКП в селото и проповедник на комунистическия идеал за “светлото социалистическо бъдеще”. Другарят Николов беше забележителен учител и независимо от поста си на партиен секретар се отнасяше добре с нас. Спомням си следния епизод. Ние живеехме близо до църквата и след като баща ми стана църковен настоятел реши, че аз трябва да пея в църковния хор, формиран от новоназначения млад свещеник. Това накара другаря Николов, в качеството на партиен секретар, да извика баща ми и да му прочете в доброжелателен тон лекция за религията и новото време. Накрая, той завършил със следния настойчив съвет: “Бай Димитре, както казах религията е от миналото, тя няма бъдеще! Нещо повече, ако синът ти продължава да пее в църковния хор, той може да попадне в категорията на хора без бъдеще!”. Баща ми естествено е разбирал деликатното положение и на двамата и кротко отговорил: “Другарю Николов, не всички стари неща са безполезни! Само ще кажа, че когато времето стане много лошо, падне голям сняг и задухат бурни ветрове, едно старо и протрито шаячено палто ще свърши много по-добра работа от едно тъничко модерно сетре!”. Тази среща обаче доста разтревожи баща ми и на следващата година аз вече не бях в църковния хор.

Най-колоритната личност в училище беше учителят ни по математика, който се подписваше като Ат. (Атанас) Стоянов. Разбира се, много лесно е да се смени Ат с Ад, което беше измислена от нас игра. “Адът идва!” и ние трябваше да го посрещнем с “Клас стани!” и да сме готови за поредната му изява. Той беше изключително строг, малко лют, но справедлив и принципен учител. Другарят Стоянов обичаше словесните задачи и учебния час често започваше с поредна задачка. Когато беше в добро настроение, а ние не можехме да решим поставената задача, той се усмихваше с типично негова ехидна усмивка и заявяваше: “Някой е оставил прозорците отворени през нощта и южният вятър е напълнил училището с тапири”. Според него африканският тапир е най-тъпото същество на планетата и той не пропускаше възможността да ни се присмее като ни сравни с него! По мое мнение той беше идеалният учител по математика – изискваше дисциплина както в държанието в клас така и в мисленето. Той казваше, да, аритметиката е част от математиката и борави със събиране, изваждане, умножение и деление. Но математиката е съвсем малко смятане, всичко останало са разсъждения и логическо мислене, математически абстракции и работа с тях. Сега разбирам, че от него съм получил солидна основа и неговото разбиране за математиката безусловно е допринесло за развиване на математическото ми мислене и способности.

Наша любима учителка беше Стефка Баръмова. Тя наскоро се беше дипломирала от Полувисшия Учителски Институт и беше разпределена на работа в училището на Средни Колиби. Беше омъжена за Димитър Баръмов от сравнително заможно семейство от селото. Съпругът й обаче работеше като училищен инспектор във Велико Търново и живееха временно разделени. Другарката Баръмова беше идеалът ни за учител: строга, но доброжелателна и отговорна, изцяло посветена на работата и на учениците. Хората в Търновския край говорят много правилен български език, децата също, но тя намираше начин да направи такива поправки в съчиненията ни за да станат по-издържани в езиково отношение, граматически коректни и по-колоритни. Тя обичаше учениците си като свои деца и се грижеше постоянно за нас. Преди около 30 години аз имах възможност да се срещна с нея по време на посещение в Средни Колиби, където като пенсионери, тя и мъжът ѝ прекарваха лятото в наследствената им къща. Това беше много емоционална и вълнуваща среща. Много ме впечатли следната нейна реплика: “През дългата ми учителска практика съм имала много ученици, но те не могат да се сравнят с моите балканджийчета от Средни Колиби” – и назова всички ни по имена. И така ми припомни за Тодорка и Любен от Бадевци, Петко, Борис и Бойка от Средни Колиби. Всеотдайност и посветеност на учениците си, това беше “другарката” Баръмова !

Време е да кажа и по няколко думи за мойте съученици. Мой съсед и връстник беше Петко Велев от заможно семейство с голяма къща и мандра за преработка на мляко в центъра на селото. Много добро момче, което за моя изненада постъпи в духовна семинария, но не я завърши. Любчо и Тодорка бяха мои съкласници от пети до седми клас, в отделенията бяха учили в училището в махалата Бадевци. По долу са снимки с мои приятелчета от селото – типични селянчета с гумени галоши и груби вълнени дрешки. На снимката от дясно сме аз и Борис Стоянов Иванов, по-големия син на първия ни съсед и наш доброжелател Стоян Иванов. Снимката е направена пред училището през 1955 година. А на снимката отляво сме заедно с Марин Димитров Дренски, една година по-голям от мен и другар от биволарските приключения. Снимката е направена през есента на 1956 година в училищното опитно поле. Съученичка на Марин беше Бойка Йорданова, която срещах често на чешмата, когато ходех за вода. Тя беше симпатично момиче, имаше чудесен алтов глас и ме караше да се изчервявам от нейните закачки и остроумни подмятания. Нейният брат беше приятно и дружелюбно момче, съученик на сестра ми. За съжаление, възможностите за правене на фотографии на село по това време бяха крайно ограничени и снимките които показвам почти изчерпват целия ми арсенал.

Поведението на деца от селото и съседните махали беше пълно отражение на селския живот, навици, нрави, обичаи и морал. Те се трудеха непрестанно, залягаха над книгите и бяха естествени, сърдечни и добри другари.

Паметен за мен ще остане денят на смъртта на Йосиф Сталин – 5 март 1953. Страната потъна в дълбок траур, но за нашето семейство това събитие беше повод едва ли не за радост и със сигурност ни вдъхна надежда за избавление от принудителното изселване и конфискацията на къщата. В училището направиха кът с огромен портрет на Генералисимуса, пред който на стража се редуваха по две пионерчета. Спомням си, че по време на моя пост ми прилоша и само дискретното подпиране на стената зад мен ме спаси от падане. Както се очакваше, това събитие се оказва благоприятно за нас. Една година след смъртта на Сталин беше обявена амнистия и през 1954 година нашето изселничество беше обявено едва ли не за грешка и “изкривяване на линията на Партията”. Това беше странно обяснение, нали линията на Партията е ПРАВА по определение ! За съжаление “изкривената линия на Партията”, направи къщата ни в Златоград негодна за обитаване и трябваше да бъде съборена.

По времето след смъртта на Сталин вече се чувстваше напрежението от задаващата се колективизация на селото, изразяваща се в “доброволно” отдаване на собствената земя на ТКЗС-то (трудово кооперативно земеделско стопанство). Колективизацията беше вече факт в равнината, но все още се очакваше в полупланинските и планински райони. В Средни Колиби ТКЗС-то беше организирано след 1957 г., когато ние бяхме се завърнали в Златоград.

По време на изселничеството животът ни в Средни Колиби течеше без особени сътресения. След 3 години от началото на изселването ни баща ми стана шивачът на селото и околните махали, аз се учех добре, сестра ми Мария се учеше отлично в гимназията в гр. Елена и животът изглеждаше подреден, разбира се, по селски. Този селски живот не беше особено привлекателен за родителите ми, живели преди в това по-оживен градским ритъм. Но аз нямах друг житейски опит освен този на село и се чувствах доста комфортно. Сега мисля, че тогава (пък и сега) съм имал изцяло манталитета на селско момче, естествено в положителен смисъл. В селото имаше изобилие от предприемчиви и будни хора. Ще да спомена братята Даръкчиеви, чиято местна фабрика за щайги беше национализирана. Те генерираха нови инициативи и имаха интересни идеи. Например, засадиха няколко декара с ягоди и само след една година, произвеждаха стотици килограми ягоди, които транспортираха с файтон до Велико Търново. Семейство Велеви пък имаше малка мандра за производство на сирене и кашкавал. Най-имотните в селото бяха семейство Твикелеви, които притежаваха доста земеделски земи а също така и няколко десетки декара гори. А локалната кооперация построи модерна сушилня за сини сливи, голяма част от които отиваха за износ.

Драмата около съдебните дела за щетите на къщата ни в гр. Златоград

Изглежда, че ние се бяхме устроили стабилно и след отмяната на изселничеството през 1954 г. семейството ни като че ли нямаше силно желание нито материални средства за завръщане в Родопите. Фактически, за нас единствената възможност беше връщане в Златоград. Но скоро установихме, че майчината наследствена къща е съвсем порутена и трябва да бъде съборена. Причината за това беше лошото стопанисване от страна на държавата. Разбирайки, че финансовото и политическото положение, в което се намирахме, е лошо и по-лошо не може да стане, баща ми се зае да съди Околийския Народен Съвет в Мадан за причинените щети на къщата. Това беше почти нечута за времето наглост, граничеща с безумие, но никой не можеше да го склони да се откаже. И така семейството ни стана част от една тригодишна драма. При това драматичните събитията ставаха в Златоград, Мадан и Хасково, а ние бяхме още в Еленския Балкан !

Първото действие в тази драма е иск за обезщетение към Околийския Народен Съвет (ОНС) Мадан, който се разпорежда със сградата по време на нашето изселничество до 1954 г.. ОНС Мадан отказва и тогава по съдебен път баща ми сезира Министерския Съвет, който нарежда на Окръжния Народен Съвет в гр. Хасково да анкетира случая. След анкетата ОНС Хасково предписва на ОНС Мадан да състави комисия за оценка на щетите. Такава комисия е съставена и с протоколно решение от 22.12.1954 г. тя оценява щетите на 6,215 лева. Сами преценете за размера на оценката – това е почти едногодишна заплата на среден чиновник в България по това време.

Второ действие на драмата: иск пред околийския съд в Мадан за присъждане на сумата и разпореждане за изплащане. Но съдът има нужда от протокола на комисията и когато баща ми изисква протокола, след дълго умуване той получава отговор от ОНС Мадан, че протоколът е загубен, независимо, че е бил съставен в пет екземпляра! Тъй като няма документ, съдът отхвърля иска за обезщетение. Баща ми прави молба до Окръжния Съвет в Хасково да наредят издирването на протокола или назначаване на нова комисия за оценка на щетите. ОНС Хасково предписва на ОНС Мадан за такова действие, но той не прави нищо. Накрая ОНС Хасково отказва да се занимава повече с този въпрос. Това не е учудващо, защото много работи по комунистическо време стават точно така: има закони и разпоредби, но някой бюрократ от веригата или овластен от партийната организация отказва да изпълни задължението си (често в името на народното благоденствие и социална справедливост) и въпросът приключва.

Тук и нашата драма трябваше да приключи, но изглежда властите не са знаели с кого имат работа. Така започва ТРЕТО действие на сагата. На 10.04.1957 г. баща ми подава молба до Главната Прокуратура на Народна Република България с изложение на цялата тригодишна история. Това всичко може да се прочете в приложеното копие на молбата на майка ми до Главната Прокуратура. Молбата завършва с йезуитското послание: “ние твърдо вярваме в социалистическата законност – която ни дава право да бъдем обезщетени в размера на вредите и затова представяме настоящата молба”. Сигурен съм, че баща ми изобщо не е вярвал в каквато и да е законност по това време, но той беше неуморим борец и се молеше да се случи някакво чудо. Освен това той се надявал, че може да получи известна подкрепа от прокурор Узунов, който е работил в Златоград и жена му беше златоградчанка. Колко малка е България!

Четвърто действие: чудото стана и Главната Прокуратура разпорежда да се удовлетвори молбата на майка ми и да се повтори процедурата по законно обезщетение на вредите. Но ние вече се бяхме завърнали в Златоград и баща ми можеше отблизо да следи повторението на процеса по оценката на щетите, законовите срокове и действията на локалните власти. И се получи най-невероятният и куриозен резултат – изплащане от Златоградския Народния Съвет на 6,200 лв. – обезщетение за щети нанесени на имуществото на един “враг на народа”. Заслугата за това е изцяло на баща ми. Той показа невероятен характер, упоритост, търпение и бих казал безстрашие. По мое мнение съвсем малко хора по това време биха държали такова рисковано поведение. Но това също показва, че измежду хората на властта и надеждно осигуряващи “диктатурата на пролетариата” и “волята на народа” е имало такива с морал и чувство за справедливост. И в град Златоград имаше хора от тази категория. Ще спомена трима души, които аз лично познавах, Сава Щинков, Наско Дриев и братовчеда на майка ми и наш адвокат, Васил Джерахов. Това също донякъде обяснява защо от Златоградската община е имало сравнително по-малко насилствено изселени хора по времето на кампаниите от репресии в периода 1948 – 1951 г. Не са ми известни точните данни, но зная, че има изселени от Златоград, например, Хъмо Дедьов (със сина му Веро Дедьов бяхме съученици и приятели), а също така и от Старцево, Кушла и други махали наоколо. Но те са доста по-малко от изселените от Смолян, Райково, Устово, Арда и околностите.

Чернови вариант на молбата на майка ми Тодорка Киркова Лазарова до Главната Прокуратура на Народна Република България от 10.4.1957 г.

Разсъждения за съвременна “европейска” България с демокрация от “азиатски” тип

Чувствам се задължен да кажа няколко думи и за моите впечатления от българските съдебна система и демократичната власт през последните 30 години. Това е вече личен опит от взаимодействието ми със златоградските власти и воденето на няколко съдебни дела. След закона за връщане на недвижимото имущество, иззето по различните комунистически разпоредби и закони, ние получихме обратно нивите от кооперативното стопанство и земята от национализирания тютюнев склад. Разбира се, складът бе съборен, а материалът разграбен. А това за което ще разкажа е съдбата на парцела на тютюневия склад – едно апетитно парче земя от 1200 кв. м. близо до старата част на града и отредено за “детска градина” в социалистическия градоустройствен план на Златоград. То беше върнато като отчуждена собственост (по закона за държавния тютюнев монопол) на Петър и Кирко (това е дядо ми) Джерахови или по-скоро на техните наследници – общо 16 души.

В течение на повече от десет години (в периода след 2000 г.) ние наследниците не получихме скица на мястото, въпреки многобройните ни заявления за издаване на този документ. Но затова пък получихме много добър урок по “демокрация по български” и новаторски методи на българските власти за намиране на причини за да не може да се издаде такъв стандартен документ. Ето и няколко примера с обосновка от община Златоград: (1) кадастралните планове се обновяват; (2) има спорове по изправяне на границите на имота; (3) парцелът не е затворен; (4) в момента частна фирма въвежда електронен кадастър и т.н.. И когато след повече от 10 години получихме скицата разбрахме, че парцелът от 1200 кв.м. се е “смалил” на 850 кв.м. Тъй като земята е там, очевидно през това време кметството е “работило” за изчезването на 350 кв.м. със свои методи, по всяка вероятност с подкупи и/или друг вид “сделки”. Подобно нещо се случи и с друго наследствено парче земя в границите на града и реституирано по същото време. През 2010 година кметът на града издава заповед, която обявява една трета от парцела за общинска собственост. Разбира се, подадохме жалба в Градския Съд. Първата съдебна инстанция постанови, че заповедта на кмета е незаконна, но след обжалване, на втора инстанция ние загубихме делото. Ето я голата българска действителност: “комунистите” скриваха документите или направо отказваха да ги дадат, а така наречените “демократи” разиграват гражданите с елементарни и долнопробни трикове. Но резултатът е почти един и същ – административен произвол преминаващ в терор над обикновения български гражданин.

Сега разсъждавайки за тези и други събитията назад във времето, идвам до естествено заключение. Разбирането за държава и държавност както и манталитетът на българина като народ са формирани от над двеста години административни практики, които са кръстоска на държавните устройства на две изостанали и назадничави империи, Османската и Руската. За Руската империя например е известен следният случай. Петър Първи, който всячески е опитвал да намали кражбите и корупцията, се заканил да издаде указ според който, всеки откраднал нещо, с чиято стойност може да се купи въже, да бъде обесен. Тогава неговият генерален прокурор направил следната забележка: “Неужели Вы хотите остаться императором без служителей и подданных? Мы все воруем – с тем только различием, что один больше и приметнее, чем другой!”. И така в Русия това продължава от Петър Първи през Цар Освободител и … до сега при Владимир Путин! В Османската империя пък е имало неписано правило, че при каймакам, кадия и валия не се ходи с празни ръце. Или както казват хората – отваряш вратата с крак, защото ръцете ти са заети. Мисля, че тези две империи (държави и култури от азиатски тип) не са имали възможността да минат през период на Възраждане и да изпитат разцвета на новите социални и философски течения и последвалата модернизация на държавата и икономиката, предизвикани от Индустриалната Революция на 19-ти век. Има малка надежда България да стане държава от европейски тип, но затова е нужно време, много работа и сериозно образование. Изглежда, че най-голям е дефицитът на време – съвременния човек е много нетърпелив, той иска да получи желания от него резултат в момента. И това ме прави доста песимистичен за бъдещето на България.

65 години след насилственото изселване: равносметка и размисъл

Кратката ми равносметка от изселничество ни в Средни Колиби, приключило преди повече от 65 години, е: това съдбоносно събитие в моя живот беше едновременно благословия и проклятие (на английски – curse and blessing at the same time).

Ще започна с първата част, благословията (blessing), която е може би е по-малко разбираема за читателя. Животът на село беше труден, но спокоен и естествен, природата беше сурова, но милостива, жизнеутвърждаваща и внасяща равновесие и спокойствие, образованието ми беше по-добро от средното за страната, а голяма част от социалните и политически турбуленции не се усещаха сериозно в тогавашното сгушено в Балкана село. Независимо, че през повече от времето прекарано на село ние официално бяхме “врагове на народа”, хората се отнасяха с нас добре, помагаха когато се наложи и бяха съпричастни и благоразположени. Те заслужават най-искрена и дълбока благодарност за разбирането, топлината и проявената човещина. Хранехме се оскъдно, но храната беше прясна, естествена и чиста (по сегашному – екологична). Аз растях здрав в една спокойна природна среда, необременен от условностите на градския живот.

За проклятието може би всичко е значително по-ясно. Първо, изселничеството беше голям морален тормоз за родителите ни и непрекъсната борба за физическо оцеляване на цялото семейство. Второ, този акт разори материално семейството ни и само благодарение на доброто здраве на всички ни и Божията милост успяхме да оцелеем. Трето, животът на моите родители, израснали като граждани, беше превърнат в селско битуване, което независимо от чудната природа на Еленския Балкан, беше далеч от техните разбирания за добър живот. И четвърто, живеехме в непрекъснат недоимък, а гладът беше постоянна заплаха за семейството.

Лично за мен резултатът от изселничеството беше еднозначен – аз израснах като здраво и будно, но недодялано селянче. Е, тогава, на 14 години и половина, аз не осъзнавах това, но щях да науча скоро. След завръщането ни в Златоград, за мое голямо разочарование и изненада, аз разбрах, че моята “средноколибарска култура” има сериозен дефицит в сравнение с “градската култура” на моите бъдещи съученици и приятели. Първо, в селото нямахме радио (нито електричество) и заради това аз бях напълно лишен от световните новини и най-вече от световната музика (класическа, забавна, народна). За мен беше истинско откровение да чуя за пръв път изпълненията на Борис Машалов (Заблеяло ми е агънце или Провикнал се е Никола), Йовчо Караиванов (Радина мама думаше), Георги Чилингиров (Руфинка боана легнала), Радка Кушлева, Мита Стойчева, Гурга Пенджурова, когато в 1952 г. наши съседи в селото си купиха навиващ се грамофон с 2-3 плочи. В къщи баща ми и майка ми често пееха, но репертоарът им се състоеше от двадесетина родопски народни песни и още толкова градски песни. Така, че моята музикална култура беше кръгла нула. А аз много обичах музиката и песните и мисля, че имах усет за нея. Второ, за целия почти осемгодишен период в Средни Колиби аз бях видял само филмите Героите на Шипка, Под игото, Калин Орелът, Синът на полка и още 2-3 от тази категория. Това е много далеч от това, което моите връстници от града бяха изпитали. В селото имаше читалище и доста добра библиотека с добре представени българските писатели-класици, особено онези свързани със селската тематика – Елин Пелин и Йордан Йовков. И аз изчетох голяма част от техните произведения. Но тогавашна градска култура включваше значително количество от развлекателни любовни романи и леки криминалета, нещо съвсем недостъпно за мен тогава. Е, Майн Рид (Конникът без глава и Оцеола) както Карл Май (Винету) бяха от малкото приключенски романи, които бяха “изгълтани” набързо, когато се появи такава възможност. Трето, в училището нямаше почти никаква извънкласна работа или спорт – единствено играехме (и то изключително рядко) “народна топка”. По време на летните ваканции, когато пасяхме биволите, играехме на “чилик” или на “скамболчета” (точета). Затова пък в училището имаше добре организирана дружинка на “червения кръст”, където ни обучаваха да даваме първа помощ, разбира се, с наблягане на случаи при военна атака. На селските вечеринки селяните играеха хора и ръченици, но ние децата бяхме допускани в изключителни случаи, а в училището не ни учеха на никакви танци. И накрая ще отбележа, че с десетината деца от селото се изчерпваше изцяло моят социален кръг. Ето в кратки щрихи молята “средноколибарска” култура.

И ето едно естествено следствие от проклятието на насилственото ни изселване. Завършил с отличие училището в Средни Колиби и воден от желанието си да продължа в добро училище, през лятото на 1957 г. аз кандидатствах в Техникума по Електротехника в гр. Пловдив. Независимо от незавидното материално състояние на семейството ни, баща ми реши, че ще може да се справи с моята издръжка в Пловдив. Братовчед ми Иван Бичовски (бати Ванчо, който беше завършил електроинженерство в Щутгарт преди Втората Световна Война и работеше в системата на Енерго Юг-Пловдив) убеди баща ми, че идва ерата на техническия прогрес в България и това е пътят, по който трябва да тръгна. Техникумът имаше изключително добра репутация, аз имах отлична диплома и желание да уча електротехника. Но … не бях приет! Причината разбрахме по-късно от бати Ванчо, който лично познавал директора на техникума. Директорът казал, че нашето изселничество, квалифицирано като “засегнат от мероприятията на народната власт”, автоматично е изпратило моите документи в коша за боклук. Това за мен беше голямо разочарование. Но трябва да призная, че то е несравнимо по-малко от ограниченията, жестоките репресии и страданията, които други хора са преживели в този период. Забележете, в 1957 година “класовата” борба в България продължаваше на всички нива и старият “буржоазен боклук” и “враговете на народа” трябваше да бъдат поставени на подобаващо място за да не пречат за изграждането на новото общество и “да не опорочават светло бъдеще на социалистическото ни отечество”! Така през лятото на 1957 г. нашето семейство се завърна в Златоград и аз станах ученик от осми клас в новооснованата Златоградска гимназия “Антим I”.

В семеен план изселничеството беше фатално съдбоносно, но имаше и положителен ефект. През тези осем години се проявиха и укрепнаха важни черти на характера на всеки от нас – стабилност, всаимоуважение и помощ, смирение и трудолюбие, радост от дребните житейски успехи и от кратките моменти на сполука и благополучие. Аз обрисувах в общи щрихи живота ни на село – постоянен изнурителен труд, беднотия и отчаяние, но и радостни моменти. Баща ми се изяви като голям борец, инициативен и трудолюбив гражданин. Както споменах, основните ни доходи идваха от практикуването на шивашката професия. Тази работа имаше също сезонен характер (както всички неща на село) и доходите от нея не бяха достатъчни за четиричленното ни семейство. Но той винаги намираше практически решения. Например, през лятото той често беше аргат в селото или в търновските манастири, 4-5 пъти през пролетния сезон отглежда копринени буби, превърна се в предприемач и готвач на бригадата строители, която едно лято постои кооперативна сушилня на сливи, и т.н. Тези инициативи бяха негово творение, но всички ние взехме активно участие в тяхното изпълнение. Така се създаде една трайна и здрава връзка между всички нас в семейството и благоговейно уважение към труда.

Изселничеството на нашето семейство в известен смисъл “радикализира” баща ми – преди това той никога не е членувал в каквито и да е политически партии и не е участвал в политическия живот. Но след всичко преживяно в Еленския Балкан той се превърна в яростен критик на комунистическите порядки и му беше много трудно да признае и оцени положителните неща, които се случваха в страната особено след 1961 година. По времето, когато аз вече бях завършил математика във Вроцлавския Университет (Полша) и карах аспирантура (по сеганшному докторантура) в Московския Държавен Университет, някой от неговите приятели ще го подкачи: “Бай Димитре, ако не беше комунистическото време, синът ти щеше ли да учи в едни от добрите световни университети?”. Той имаше готов орговор и на този “уместен”, но провокационен въпрос. “Синът ми взема това, което заслужава и съдбата му дава! Но ако комунистическата власт не беше ограбила семейството ни, аз със сигурност щях да го изпратя да учи в Сорбоната!” Няколко години след завръщането ни в Златоград, той започна работа в минно-добивното предприятие “Горубсо” и без страх, че ще загуби работата си, често изразяваше публично критиките си. Много добре си спомням следния случай. През 1970 година бяхме на гости в Златоград с Донка и новородената ни дъщеря Дора. Щяхме да направим скромно традиционно кръщене на Дорето в старата Златоградска църква, събитие което родителите ми бяха готвили от няколко месеца. Баща ми беше в превъзходно настроение, радваше се на внучката си и нямаше търпение да се върне от работа за да поиграе с нея. Една вечер, събрани на масата с приятели, той въздъхна и произнесе следното пророчество: “Е, деца, вие ме правите щастлив и доволен от живота! Съжалявам само за едно – аз няма да дочакам края на този режим”. И, като погледна към мен малко тъжно, продължи: “Така както вървят нещата и ти няма да дочакаш това време. Но тази малката ще живее в не-комунистическо общество”, завърши той, посочвайки няколкомесечната ни дъщеря. До голяма степен, неговото пророчество се сбъдна, той не дочака падането на комунизма, почина на 65 години през 1971 г. Неговото пророчество се сбъдна за дъщеря ни, но не и за мен – вече 30 години аз живея в общество, което не разчита на “компартията” и не очаква “светлото бъдеще”! Но не съм сигурен, дали на баща ми ще хареса това, което може да се види сега в “посткомунистическа” България! Той беше горещ привърженик на свобода на личността и свободната инициатива, беше отговорен, справедлив и ненавиждаше двуличието, толкова характерни за днешното време.

Колкото до мен, аз бях твърде малък за да разбирам от политиката и случващите се световни събития. Но изпитвайки ежедневно неволите на осемгодишното ни изселничество, мисля, че на 14-годишна възраст (когато се завърнахме в Златоград), бях доста по-зрял от моите връстници и бях направил някои прости и много полезни открития:

(1) Съдбата на човека е нещо, което се управлява от Бога и трябва да “благодарим за Неговата милост, с радост да приемаме трудностите в живота и да изпълняваме Неговата воля”.

(2) Удоволствието и радостите в живота на човека идват не от одобрението и овациите на околните, а от вътрешното чувството за себе си и от добре свършена работа, от гордостта от личните постижения и радостта от самия процес на работата. Нещо повече, животът на село ме научи да уважавам хората и труда и да ценя всяка работа, независимо от представите за престиж и това кой я върши.

(3) Обществото се управлява от “голямата тояга” и човек трябва да стои колкото може по-далеч от “дебелия” ѝ край. Това е смесица от инстинкт за самосъхранение и страх от онези които притежават властта и репресивния апарат – неизбежна част на всяка държава.

Даже сега, 80+-годишен, аз имам същото разбиране за съдбата и радостите в живота. Но, почти изминал жизнения си път, като че ли имам по-добро и по-дълбоко разбиране за управлението не само на обществото, но и на света като цяло. “Голямата тояга” от моето детство сега символизира световния капитал (или накратко парите) в съчетание със силовите средствата на налагане на неговите интереси и безмилостни основни закони – далаверата и печалбата. А да бягаш или да се пазиш от тоягата е метафора на нещо, което българския народ практикува от векове, приспособяване към условията, в които се намира. Не случайно сред българите е популярна сентенцията – “преклонената главица остра сабя не сече”.

И накрая ще завърша, с една лична констатация. Изселничеството беше наказателна операция за цялото семейство, така че не беше възможно този акт да ме “превъзпита в комунист”. Интересното е, че тези осем години ме научиха да приемам живота такъв какъвто е. По тази причина аз не станах антикомунист – сега разбирам, че на 14 години съм бил изграден реалист. И до голяма степен – оптимист. Но от тоя тип оптимисти, които на забележката на песимиста “От това по-лошо не може да бъде”, аз отговарям: “А, може, може!” . Моят житейски оптимизъм като че ли е синтезиран най-точно в последните два стиха на “Моето щастие” (“Contented wi’ little, and cantie wi’ mair”) на любимия ми шотландски поет Робърт Бърнс:

Гнетят ме нещастия, скърби и страх! Съдбата ми — кранта, се спъва навред.

Но вечер с другари — лекувам и тях! Към зло, към добро ли, да кара напред!

Когато сме стигнали читави, брат, Аз своята участ, добра или зла,

защо да си спомняме злото назад? ще срещна усмихнат с „добре си дошла“.

Много точно – няма защо да гледаме непрекъснато назад и да си спомняме злото, а съдбата, каквато и да е, е дадена от Бога и ще срещнем с “добре дошла”!

Разбрах, че съдбата ми е отредила да прекарам голяма част от живота си в обятията на “комунизма” – организация на обществото и държавата, в която човек може да живее … когато няма по-добра алтернатива. И аз приех и се примирих с тази съдба!

Благодарности

Моите родители заслужават най-сърдечна признателност и искрена благодарност. Те бяха истински труженици, които с жертвоготовност, чест и достойнство ни преведоха през бурите на изселничеството, период от живота ни изпълнен с много лишения и неволи. През това време се прояви силата на техните характери – за мен те станаха пример за подражание и модел за семейство. Нещо повече, аз разбрах, че семейството е силно, когато е сплотено. То представлява единствената крепост и опора в трудните времена, които животът рано или късно сервира. Мога само да изразя огромно съжаление, че родителите ми не доживяха времето, когато могат да се радват на успехите на децата и внуците си.

Дълбока благодарност дължа на моите учители, които с възрожденски дух и посвещение дадоха много от себе си да възбудят нашето любопитство, да предадат знанията си, и да ни направят по-добри като хора. Дълбок поклон пред вас, мои учители.

Изказвам дълбока благодарност и на селяните от Средни Колиби за тяхната отзивчивост, подкрепа и помощ в трудните врема. Те направиха живота ни на село пълноценен, а тяхното топло отношение и разбиране подкрепяше вярата в доброто и нашите надежди за бъдещето. Благодаря на нашите златоградски роднини – леля Ленка и свако Георги, вуйчо Георги и вуйна Йорданка и кака Богданка, и разбира се, на техните деца, за подкрепата и съпричастието към нашите страдания и мъки по време на изселничеството. Те оказаха неоценима помощ в първите години след завръщането ни в Златоград и бяха нашата постоянна опора.

Благодаря на внука ни Александър, дъщеря ни Дора и зет ни Ивайло за осъщественото им намерение да посетят село Средни Колиби, да се запознаят с района, където е преминала голяма част от моето детство, и на място да чуят историята на нашето изселване. Това е снимка от 2021 г. с дъщеря ни Дора и внукът ни Александър на поклонение пред мястото в Средни Колиби, където нашето семейство беше “стоварено” на 14 октомври 1949 г. Къщата, в която бяхме настанени, вече не съществува, каквато е съдбата и на много други къщи в резултат на масовото обезлюдяване на селата в България през 60-те и 70-те години на миналия век. Дора, Иво и Алекс направиха невероятен жест – дойдоха от Ню Йорк и заедно посетихме Средни Колиби.

И накрая малко … отимизъм

Днес, макар и обезлюден, Еленския Балкан стои величествен, красив, привлекателен и чист. По време на нашето посещение през 2021 г. забелязах, че много от старите къщи вече ги няма, но има доста новопостроени “къщи за гости”, които предлагат чудесни възможности за отдих, почивка и наслада. Твърдо вярвам, че “балканджиите” не са изчезнала “порода”, предприемчивият им дух не е умрял и този край отново ще се бъде изпълнен с живот и хората ще се радват на неговите красоти и гостоприемство.

Това е снимка на наскоро построения хотелски комплекс “Еленски Ритон”, който се намира в центъра на селото (на мястото на мандрата на семейство Велеви). В далечината, на 1-2 километра се виждат последните ръкави на язовир “Йовковци”. За съжаление, нашето посещение през май 2021 г. беше посред кризата КОВИД19 и всички къщи за гости бяха затворени.

А ето и една къща за гости с поглед към планинските ридове на красивия Еленски Балкан, поляните със сочна трева и последните ръкави на язовир “Йовковци”. Този изглед дава добра представа за мястото, където живях повече от седем и половина години.