Родителите ми

Предисловие

Този разказ е част от моите автобиографични спомени, разделени като отделни есета за различните периоди на моя живот. Разбирам, че човек на 80 годишна възраст има много повече за гледане назад, отколкото очакване за бъдещето. И ми се стори полезно да си припомня миналото (доколкото мога) и да се опитам да напиша нещо за основните моменти в моя живот. Истина е, че историята за един живот разказана в пределна възраст има тенденция да търпи неизбежни корекции и интерпретации, които могат се различават съществено от картината в момента на конкретното събитие. Но това е риск, който съм склонен да поема, като същевременно ще се постарая, доколкото мога, да запазя обективността и достоверността. По време на разказа на места аз правя кратки коментарии и заключения, отразяващи моето мнение за събитията през призмата на събраната през годините “мъдрост”.

Искам да подчертая, че аз пиша предимно за собствено удоволствие, разбирайки че животът ми не представлява никакъв интерес за света. Надявам се обаче, че моите спомени представляват някакъв интерес за дъщерите ми, Дора и Ирина, както и за разширеното ми семейство, а може би за група от роднини, близки приятели и колеги. Вторична мотивация следва от редкия и, мисля, уникален късмет, че имах възможността да се запозная, работя, общувам и да се сприятеля със забележителни личности, които направиха живота ми по-радостен, по-интересен и пълноценен и на моменти – щастлив. На всички тях изказвам дълбока благодарност.

Гледайки назад във времето сега ясно виждам, че животът на моите родители е бил значително по-труден от моя. Първо, времето, в което са живели, е изпълнено със световни исторически събития от трагичен за тях характер – родителите ми преживяват Първата Световна Война като деца, Голямата Депресия като младежи и периода на налагането на комунистическия режим в България, като репресирано семейство с две деца. Второ, и татко и майка са останали сираци на 11 и 13 годишна възраст, съответно, и това безусловно е причинило и на двамата много страдание и болка. Като цяло моят живот обаче беше добър – безусловно аз бях голям късметлия. Това не означава, че нямах трудности или неуспехи, но смятам, че съм щастлив със семейството, с професията и кариерата, за което съм дълбоко благодарен на моето семейство и на моите приятели, колеги и ментори. С удоволствие отбелязвам, че както личният така и професионалният ми живот бяха възнаграждаващи в степен, която далеч надхвърли детските ми мечти!

Въведение

Ще кажа по няколко думи за моите родители, баща ми Димитър Райчев Лазаров и майка ми Тодорка Киркова Лазарова (по баща, Джерахова) и техните семейства.

За баща ми Димитър Райчев Лазаров (1906 – 1972) и неговото семейство

За родителите на баща ми. Баща ми е роден на 25.10.1906 г. в семейството на Райчо Лазаров Курткехайов (1856 – 1957) и Мария Аръчкова (1880 – 1917). Той е шестото дете на дядо Райчо. Първите две, чичо Тодор (1892 – 1962) и леля Мария (1897 – 1986), са от първата му жена Анастасия Бочукова (1870 – 1897), а чичо Анастас (1900 – 1956), Личка (Велика, 1902 – 1917), Руска (1904 – 1917), Димитър (татко, 1906 – 1971) и Георги (1912 – 1914), са децата от втората му жена, баба Мария. След смъртта на баба Мария през 1917 г. дядо Райчо се жени за Добра Келпеткова, от която има син, Христо (1920 – 1992).

Дядо Райчо е доста интересна личност и затова ще разкажа за него и ще дам няколко стари снимки, които показват семейство му и дават представа за времето, в което той е живял. Майката на дядо Райчо, Мария Чешитева, е била известна красавица, надарена и предприемчива, за която се пее в родопската песен “Вчера съм, майчо, поминал”:

Вчера съм, майчо, поминал

през долно село Райково,

през Чешитската махала.

Тами съм срощнал, мале ле,

чешитско бяло момече,

за студена вода вървеше

със двете бели харкоми.

Двеста му дадох, мале ле,

с очинки да ме погльода, (с очи да ме погледне)

триста му дадох, мале ле,

с устинки да ми продума. (с уста да ми продума)

Нито ме с очи погльода,

нито ми дума продума,

ам си ми рече, мале ле:

– Ворви си в потят, юначе, (върви си по пътя, юначе)

я си съм, кузум, главена, (аз съм, драги, сгодена)

главена с порстен менена. (и пръстен приела)

Тази лична родопчанка е първата в селото, която заменя тъмния шаячен празничен сукман със сукман, направен от синьо английско сукно. Тодор Лазаров, като първороден син на дядо Райчо, получава в наследство този исторически сукман. Сукманът впоследствие е наследен от неговия син, д-р Георги Лазаров, който по-късно го подарява на Пловдивския Етнографски Музей.

Това е Чешитската чешма, за която се пее в народната песен. Отначало това е бил малък извор, от който местните хора са черпили вода за пиене. По-късно обаче, по настояване на хората от махалата, се прави каптаж, резервоар, корито и постройка. Това всичко направено под усталъка на майстор Стою Саръбекиров.

Братята Райчо и Димо Лазарови са живеели задружно и в братски сговор. Не ми е известно точно кога, но заедно са построили къща на калкан в Чешитската махала на село Райково и са изживели живота си в нея (има косвени сведения, че къщата е строена преди 1890 година). На горните две снимки е показана къщата през 1962 или 1963 година от две противоположни точки. Отляво е половината на дядо Райчо, а отдясно (снимана от противоположна точка) е частта на стрико Димо. Очевидно е, че по това време цялата къща (имам предвид и двете половини) е изоставена и в много лошо състояние.

Дядо райчовата половина от къщата беше продадена от наследниците му през 1965 година. Куриозно е, че с парите от делa на продадената къща, баща ми купи един трикрилен гардероб! Скоро след покупката новият собственик събори старата къща и направи нова и по-модерна, в която сега живеят неговите наследници. Частта на стрико Димо се притежава от един от неговите правнуци, за съжаление паднала и съвсем порутена!

Ето една рядка снимка от 1914 г. на семействата на Райчо Лазаров (отляво, 6 души) и брат му Димо Лазаров (отдясно, 7 души). До стрико Димо (1850 – 1919, с броеница в ръка) е жена му Гина Ганзурова (1861 – 1936) и четири от децата му. Дядо Райчо държи ръката на Личка а до него е жена му баба Мария (с кръстче на златна верижка). Помежду им е седнала Руска, а отдясно до баба Мария е седнал баща ми Димитър. Леля Мария (по мъж Бичоковска, почти мома за женене) е застанала права зад дядо и баба с украшение с две пендари. От дядово семейство липсват само синовете му Тодор, Анастас и починалия много макък Георги.

Дядо Райчо е изхранвал многобрийната си челяд като майстор абаджия (шивач). По онова време това е било една достойна и доходна професия. Имам фото-копие на изданието на Българската Академия на Науките, Етнографски Институт и Музей, което е посветено на бита и културата на родопските българи. През 1955 година екип от БАН, под ръководството на краеведа Анастас Примовски, вземат интервю от дядо Райчо (и много други стари хора от района) и го публикуват през 1973 година в книга 54 на поредицата “Сборник за народни умотворения и народопис”. Ето какво е написано на страници 378 – 380 на това издание:

“Отлична картина на Райково като абаджийско селище както и за бита на среднородопското население представлява следният разказ на един от най-старите райковски абаджии, изкарвал прехраната с игла и напръстник близо 80 години, Райчо Лазаров, стогодишен, грамотен:

“От баща, дядо и стари люде знаем, че в Райково от 150 години е имало абаджийство. Аз започнах като чирак на 18-годишна възраст. Вечер лягахме обикновено два часа след мръкване и сънят ни беше не повече от 6 часа. За обяд майсторът ни даваше по 10 пари за обяд. Бяхме 10 души калфи и с тия пари общо ядяхме на корем и оставаше ядене. Всяка сутрин ние закусвахме с чай, маслини, риба и други, а само вечерно време ходех да получа храна за всички ни от къщата на майстора. Ушивах на ден по две овчарски кепи, а къси копани по четири броя, всичко това се шиеше с гайтан. Така след свършване на двегодишно калфуване аз станах самостоятелен майстор на 20-годишна възраст…Като самостоятелен майстор всичката ми работа протече в остров Митилин. Там съм преживял и работил занаята цели 36 години. … Сезонната ни работа беше шест месеца, считано от месец август до месец януари, когато се прибирахме пак в Райково и започвахме работа по занаята (заб. в Смолянския край през лятото майсторите-абаджии са купували вълната, организирали тъкането, боядисването и пипането на шапка). … Годишно съм изработвал и продавал не по-малко от 2000 парчета потури, копрани и елеци. Най-усилена работа съм имал от август до януари.” “

През 1897 година дядо внезапно овдовява, умира жена му Анастасия и оставя две деца – няколко месечната Мария и петгодишния Тодор. Той срочно се жени за Мария Аръчкова. Тя е била лична мома, но произхожда от семейство, което по състояние не можело да се мери със занаятчийския род Лазарови. Тя склонява да се омъжи за дядо и да се грижи за невръстните му деца, чичо Тодор на пет години и леля Мария на няколко месеца. Всъщност, баба Мария е отгледала тези две сирачета като свои деца. Помня как, в лични разговори, леля Мария (заварена дъщеря на баба Мария) говореше с голямо уважение и обич към нея. Мария Аръчкова (вече Лазарова) ражда от дядо пет деца, Анастас, Велика, Руска, Димитър и Георги. Но съдбата не е била благосклонна към нея – най-малкият, Георги, умира ненавършил две години, а тя и двете ѝ дъщери, Велика и Руска, умират в течение на една седмица от Испанската болест (птичи грип). Така през 1917 година, шестдесет годишния Райчо Лазаров отново овдовява, а на единадесет години баща ми остава без майка. След две години дядо се жени за третата си жена, Добра Келпеткова, от която има син, Христо (1920 – 1992).

След края на Първата Световна Война Родопите, с изключение на южните части, са присъединени към България. Но Беломорска Тракия остава в границите на Гърция, което води до приключване на гурбетчийството на родопските занаятчии из земите на Османската империя. Дядо Райчо, заедно с брат си Димо, отварят шивачница в град Кърджали, наречена с модерното име “Шиваческо Ателие Ксанти”. Там дядо продължава да практикува занаята до края на Втората Световна Война. Това е снимка от около 1928 година, показваща чаршията с дюкяните в гр. Кърджали. Забележително е, че дядо Райчо е започнал да работи, когато е бил на 17 – 18 години, и спира едва като прехвърля 85-те, т.е. почти 70 години !!! Е, лично не мога да се сравня по дълголетие на работа с дядо – аз съм работил от 1966 до 2020 година, т.е. само някакви си 54 години !

В това ателие започва работа баща ми скоро след завършване на трети (прогимназиален клас, по сегашному, седми клас). Това е вече края на войната, през която баща ми през 1917 г. е загубил майка си и двете си сестрички. Баща ми е бил отличен ученик и е имал голямо желание да учи. Той се е надявал да последва пътя на братята си Тодор, който е завършил гимназия, и вече е бил установен търговец в Пловдив, и Анастас, студент по химия в Софийския Университет. Но това са много тежки времена – България преживява национална катастрофа и стотици хиляди бежанци от Беломорска Тракия, Одринска Тракия и Македония заливат страната. Абаджийската работилница на остров Митилин е закрита. Семейството на дядо Райчо изживява тежко трагедията от смъртта на съпругата му Мария и двете му невръстни дъщери, Величка и Руска. Той се жени за трети път за Добра и очаква дете от нея. В същото време чичо Анастас е студент в Германия. Дядо няма възможност да издържа баща ми за да продължи образованието си – той трябва да работи. При тези обстоятелства баща ми става чирак в ателието на дядо и започва да учи занаята на шивач. Това е било лична трагедия за баща ми – животът се оказал труден за малкия сирак. В интерес на истината ще отбележа, че това е трагедия не само за баща ми – подобна съдба са имали много будни в тогавашните многодетни семейства и семейства, в които бащите са загинали на фронта.

Лични Спомени за Дядо Райчо. Моите лични спомени от дядо Райчо са доста оскъдни. Те са от времето, когато живеехме в неговата къща в Райково в периода 1944 –1949 г. Тогава той беше прехвърлил 90-те, беше слаб, подвижен, малко лют, и в пълен разсъдък. Той сам се грижеше за една породиста крава, която беше негова гордост. Кравата беше сериозна помощ при изхранването ни в годините на купонната система след войната. От пролет до късна есен, всеки ден, дядо водеше кравата на паша в неговата ливада в местността “Трандювица”, която беше на повече от два километра от къщи. Така през почти половин година той е изминавал всеки ден по 4-5 километра ! Може би от него съм наследил мерака да ходя, но аз обязателно включвам крачкомера и броя крачките !

Когато се разлютеше за нещо, в общия случай за някаква дреболия, дядо излизаше на двора и продължаваше да гълчи на висок глас. Според мен това той правеше нарочно за да го чуят съседите. Тогава баба Добра излизаше и се опитваше да го убеди да влезе в къщи да се разберат, а дядо отговаряше още по-настървено и на по-висок глас: “Я съм си в къщасъ, ей тува ще се разбираме !”. Естествено, след такова спречкване следваше период на всеобща любов и разбирателство ! Малко пояснение: в родопския диалект определителният член има различни форми за близки и далечни обекти. За женски род, например – къща е членувана с къщасъ (тук тази къща) и с къщанъ (там онази къща) или за мъжки род – двор, дворъс, дворън.

Баба Добра често правеше качамак и го разстилаше (разпитваше) тънко върху една огромна калайдисана тепсия (синия). С дървената лъжица тя правеше малки вдлъбнатини (лочки), които изпълваше с разтопено краве масло. Качамакът вървеше добре с мътеницата (бърканица) от бурилото след отделянето на маслото. Тази вкуснотия беше абсолютен лукс за тогавашното време на купонна система, оскъдица и немотия. Ако правим сравнение със сегашното изобилие можем да стигнем до грешния извод, че народът тогава се е хранел много лошо. Но мисля, че това ще бъде не съвсем вярно и несправедливо. Истината е, че тогава имаше недоимък на храна, но това, с което се хранехме беше естествено, екологично (по сегашному) чисто и много, много вкусно.

На гости при дядо идваха неговите внуци и внучки, Сийка и Георги (деца на чичо Тодор, от Пловдив), Малина и Райка (дъщери на чичо Анастас, от Пловдив) и Малък Райчо (син на чичо Христо, от Кърджали). Най-ярките спомени са от лятото на 1949 година. С Малък Райчо (една година по-малък от мен) кръстосвахме съседната гора, катерехме се по огромния орех в градина ни и се хвърляхме в складираното в плевнята прясно окосено и ухаещо на билки сено. Също съм запомнил и Гошо (бъдещият прочут д-р Лазаров, George Lazar), който по всяка вероятност тогава е бил ученик във Френския Колеж в Пловдив, с неизменния кларинет и желанието му да ни разказва смехории и показва фокуси.

Дядо Райчо беше най-възрастният в Чешитската махала на село Райково (сега квартал на град Смолян). Той беше работил 36 години на гръцкия остров Митилин (Лезбос), а основните му клиенти (мющерии) са били от турската област около Измир и по тая причина той говореше свободно турски и гръцки. По това време Смолянският край и сегашните гръцки острови са били част от Турската Империя. Ето още какво той казва в спомените си публикувани в сборника на БАН: “…Целият Анадолуk съм обиграл с един “нафуз каедъ” (открит лист). Ние, еснафът абаджийски, имахме особен авторитет пред турските власти. Ползувахме се с уважение пред турците и пред гърците до Балканската война”. Той се радваше на уважението на съседите от Чешитската махала – за всички той беше просто “дядо Райчо”. И нали носех неговото име, спомням си, че нерядко с детска завист си казвах “дали и на мен някога ще казват дядо Райчо” ? Е, доживях това време и сега с удоволствие приемам това обръщение към мен !

Семейни Истории и Снимки Свързани с дядо Райчо. Фамилното име на дядо Райчо е Курткехайов. Това е свързано със следната история, по-скоро легенда. Основателят на рода е пра-пра-дядо Димо, който е кехая на къшла на Караманджа (сегашния Мургавец). Това ще рече, че той е упрвлявал овцеферма намираща се около връх Мургавец (недалеко от връх Снежанка в района на Пампорово и Рожен). В една зимна нощ той се събудил от яростния лай на кучетата и забелязал, че вълк (на турски език курт) се опитва да отвлече една от овцете на стадото му. С голи ръце той успял да удуши вълка и спаси овцата. И по този повод овчарите го нарекли Курткехая (Вълчия кехая), а впоследствие това станало и част от името му – Димо Курткехая (Курткехайов).

По всяка вероятност къшлата (и овцете) е просъществувала доста дълго, защото е известна и следната семейна история. Дядо Райчо е продал част от гора, която притежавал, за да изпрати чичо Анастас (роден 1900 г) да учи химия в Софийския Университет. Той завършва успешно, но желае да стане инженер-химик и заминава за Виена да учи индустриална химия. Там обаче непосредствено след семестриалното завършване на политехниката той се разболява от туберкулоза. След успешна операция във Виена чичо се връща веднага в България и дядо го праща за 3-4 месеца в тази къшла. Там заедно с овчарите сред вековните борови гори на Мургавец той се хранел обилно с овче мляко и гълтал фитонциди и се е възрановил напълно от коварната болест. Скоро след това започва работа като главен инженер на захарните заводи в Долна Митрополия. Там се жени се за стринка Мара, от която има две деца – Малина и Райка. Дипломира се във Виена значително по-късно – през 1936 година.

Ето една снимка от 1934 година на част от семействата на братята Райчо и Димо Лазарови, която получих от правнука на Димо Лазаров, Никола Пашов. Прави (отляво на дясно) са: неизвестна жена, чичо Тодор и стринка Мара, Слава Боботанова и съпругът ѝ Лазар Димов Лазаров (с очилата, син на стрико Димо), Мария Меракова (внучка на стрико Димо) и още една неизвестна жена. Седнали са: неизвестна жена, леля Мария Бичоковска (дъщеря на дядо Райчо), баба Добра (третата жена на дядо Райчо) и до нея неизвестна жена. Децата най-долу на снимката са: Георги Лазаров (на три години, син на чичо Тодор и стринка Мара, световно известен ортопед, който живее в САЩ) и най-отдясно е сестра му Сийка Лазарова (на 5 години).

За баща ми Димитър Райчев Лазаров (1906 – 1971). Баща ми е роден е на 13.10.1906 година. Майка му Мария умира от Испанския Грип през 1917 г. и той остава сирак на 11 години. В училище е отличен ученик, но поради големите материални трудности на семейството след Първата Световна Война, той няма възможност да продължи обучението в гимназия и започва работа в шивашкото ателие на дядо Райчо.

Аз нямам ясни спомени от разкази на баща ми за времето на работата му в шивачницата на дядо. По всяка вероятност той е минал през етапите на чирак и калфа. Говореше съвсем малко за тези години, но има факти, по които може да се съди неговите шивашки умения. Когато през 1949 г. ни изселиха в село Средни Колиби, той първоначално изкарваше прехраната на семейството като селски ратай. Но за около два зимни сезона той си “припомни” шивашкия занаят и се превърна в шивача на селото и околните махали.

Ето и една снимка на баща ми от 1924 г., публикувана в кн. 1, 1984 г. на списание Родопи в статия посветена на историята на велосипеда и велосипедните дружества в България. Тогава баща ми е на 17 години и работи в шивашкото ателие на дядо Райчо в Кърджали.

Мога да кажа, че шивашкият занаят се оказал от съществено значение за живота му, баща ми имаше радко чувство и разбиране за платовете. Когато трябваше да избере плат за дреха, той първо ще го поглади с ръка както е навит на топ, после ще го опипа внимателно и накрая ще го смачка в дланта си. А за да се увери в идентичността и качеството на цвета, задължително носеше целия топ където имаше дневна светлина, на улицата или съвсем до прозореца. Лично изпитах този негов подход за избор на плат, когато през 1961 година купихме заедно два метра разкошен светло-сив плат, габардин-ластикотин, за костюм за абитуриентския ми бал. Особено взискателен беше към платовете, от които се шиеха костюми (шевиот, габардин, сукно) и дамски рокли и шалвари (басма, коприна, лен). Избързвам напред, като отбележа, че през 1942 година той вече е бил собственик на най-добрия магазин за платове в град Кърджали.

Мога само да гадая за живота на баща ми като младеж от 16 до 22 години, защото имам оскъдни сведения. Помня съвсем малко негови лични разкази, но от запазените снимки от това време, мога да заключа, че той се е обличал много изискано и е общувал с будни млади хора. На представените снимки от 1928 година баща ми е най-отдясно. На гърба на лявата снимка е написано “излет в местността “Св. Елисей” край село Райково, 1928”. И тримата младежи са очевидно в 20-те години, облечени стилно и елегантно. Много е вероятно дрехите им да били са направени в шивашкото ателие на дядо Райчо. Дясната снимка очевидно е правена в студио, тъй като е на фона на палми, нещо, което няма в Родопите. Баща ми отдясно е много ниско подстриган и държи бастун.

Изглежда, че момчетата на снимката са от занаятчийската чаршия, където сами са изкарвали прехраната. По спомени от разкази на баща ми, някои от тези момчета за завършили стопански училища, гимназии или университет. Във всеки случай, баща ми е бил в среда от будни и предприемчиви младежи. Между тях е имало банкови служители, занаятчии, търговци, адвокати и лекари.

Неговите амбиции и общуването тези младежи може би го е мотивирало да премине през различни форми на самообразование. Когато започна да шие отново през 1951 година в Средни Колиби, често разказваше за курсовете по кройка, които той е вземал, тъй като са били много важни за модните дрехи от тип “а ла франга” (френска мода) през 20-те години на миналия век. Накрая на това есе прилагам снимка на свидетелство от 1926 г. за преминал “курс по модерно кроячество на мъжки дрехи” от Пловдивската Търговско Индустриална Камара. Това по всяка вероятност не е единственият курс, който той е взел през този период.

А сега ще представя още една групова снимка с посвещение на родителите си “На милите ми родители, семейство Райчо Лазарови, Райково, Спомен от синъ ви Митко, 2.06.1927 год., Кърджали”. Баща ми, втория отляво, е само на 21 години, но вече има доста години работа като шивач.

В ретроспектива в тези снимки виждам доказателство за възхода на България след националната катастрофа в края на Първата световна война. В края на войната дядо е бил вдовец и почти разорен. И само след 8 – 10 години на упорит труд и предприемчивост семейството се замогва отново. На снимката е представен част от младежкия “елит” на град Кърджали в края на 20-те години на миналия век.

Кърджали, 1928 година. Баща ми е прав със светло сако.

Очевидно, че амбициите на баща ми са растели заедно с неговото съзряване. Не зная точно как са се развили събитията, но през 1930 година баща ми, вече 23 годишен, е в Пловдив да учи търговския занаят при брат си Тодор. Чичо Тодор е женен за стринка Мара, която е от знатен и много богат пловдивски род. Чичо е имал голям магазин-колониал в центъра на Пловдив и е бил добре известен и уважаван в търговските среди. Какво точно баща ми е работил при чичо аз не знам. Накрая на есето представям документ от 1932 година за курс по счетоводство, търговско смятане,търговска кореспонденция и търговско знание, който баща ми е взел в Смесеното Практическо Търговско Училище “Евлоги Георгиев” в гр. Пловдив. Мисля, че той съзнателно и целенасочено се е готвил за търговец или предприемач.

Тогава 25–26 годишни младежи са били считани за достатъчно зрели и готови за задомяване. В семейните спомени няма клюки за възможни кандидатки за съпруга на баща ми. Във всеки случай той е бил симпатичен, с галантни обноски (по спомени на стринка Мара), елегантно облечен и доста амбициозен. Освен това той е от уважаван род в Райково, с двама успешни братя, чичо Тодор е известен търговец, а чичо Анастас е инженер-химик, получил образованието си в Софийския Университет и Австрия. Също така леля Мария (по мъж Бичоковска) е вече задомена и притежава магазин в село Устово. Единственият недостатък за да бъде изключителен кандидат е липсата на образование. Но както споменах, той е в среда от образовани, будни и предприемчиви младежи е успял до голяма степен да се самообразова. Така през 1933 година се появява на хоризонта майка ми, Теодора Джерахова, която през март месец е навършила 20 години, идеална (за времето) възраст за задомяване на една девойка.

Липсват спомени за това как са се запознали и как точно е протекъл периодът на ухажването. Но има една клюка, която и майка ми и баща ми споделяха с удоволствие. За да проверят качествата на майка дядо Райчо е пратил леля Мария Бичоковска на “сгледа”. След срещата леля Мария дава подробен отчет за кандидатката. Общо взето всичко било наред – скромно момиче от добро и имотно семейство, с добро възпитание, умее шев и кройка, машинна бродерия, научено е да готви, и т.н. Но имало едно нещо, което и не се е вписвало в тогавашните норми на добро поведение. По думите на леля Мария, по време на събеседването майка е “скърстила нога въз нога, яце паратико” (преметнала е крак върху крак, много лошо).

По всяка вероятност, независимо от преметнатият крак на младото момиче, семейният съвет е одобрил бъдещата снаха, защото, след кратък период на ухажване, майка и татко се женят в село Райково. От венчалното свидетелство, представен накрая разбираме, че Димитър Р. Лазаров, на 27 години от с. Райково е венчан за Теодора Евтимова от гр. Даръ Дере (сменено на Златоград през 1934 г), на възраст 20 години, на 11.09.1933 г.. Не може да не направи впечатление отбелязването на факта, че Димитър и Теодора са на “първо венчило”! Изглежда, че това се е следяло ревностно от българската православна църква.

За майка ми Тодорка Киркова Лазарова (1913 – 1976) и нейните родители

Майка ми (Теодора) Джерахова е родена на 2.3.1913 г. в семейството на Евтим Ванчев (1864 – 1952) и Василка Евтимова (по баща, Серезлиева, 1880 – 1913) в град Даръ-Дeре (от 1934 г – Златоград). Тя е четвъртото дете на дядо Евтим и баба Василка, които са имали още дъщери Ленка (1903 – 1981) и Марийка (1902 – 1934), и син Георги (1908 – 1956). Баба Василка се разболява и умира внезапно, когато майка е била само на няколко месеца. Дядо Евтим изнемогва с четири невръстни деца. Основно леля Ленка се грижи за майка ми – очевидно не по силите на 10 годишното момиче.

За приемните родителите на майка ми. Тогава се появява спасителната идея да бъде осиновена от бездетния ѝ вуйчо, Кирко Джерахов, брат на покойната ѝ майка, женен за Катерина Парашкевова. Така Кирко и Катя осиновяват майка ми. Независимо че майка е отгледана от Кирко и Катерина Джерахови, тя много почиташе родния си баща и поддържаше близки и топли отношения със сестрите си Елена и Мария и с брат си Георги. Те от своя страна бяха надеждна опора на семейството ни в тежките години след Втората Световна Война. Това е акта а за осиновяване на майка ми Тодорка Ефтимова Ванчева от Кирко Иванов Джерахов и Екатерина Киркова Джерахова по решение на Окръжен Съд Кърджали от 13.10.1925 г.

Нямам информация за баба Катя Парашкевова. Повече зная за дядо Кирко Джерахов, който, както и сестра му Василка (родната майка на майка ми), са от големия и известен златоградски род Хекимови. Дядо Кирко Джерахов, освен сестра си Василка, е имал още една сестра Мария (по мъж Стоянкова, 1870 – 1936) и двама братя, Апостол Джерахов (1880 – 1945) и Петър Джерахов (1875 – 1950). До 1914 година град Даръ Дере (преведено от турски, просено дере) е бил в пределите на Османската империя. Границата е преминала през Рожен и Пампорово като почти целия сегашен Смолянски край и цялата Беломорска Тракия са били в пределите на Турция. Като част от Османската империя Южните Родопи са били свързани в естествен икономически комплекс с Беломорска и Одринска Тракия. Дядо Кирко е бил керванджия, имал е магаре и около десетина мулета, които е използвал за пренасяне и разнасяне на стоки из селата от Бяло море до Смолян и Кърджали. И така до 1912 година той кръстосвал Източните Родопи и Беломорска Тракия. Майка ми е разказвала, че с в добро време и отпочинали катъри, той е стигал от Златоград до град Ксанти (сега в Гърция) за по-малко от десет часа. Местните хора са го познавали, уважавали и му имали голямо доверие. Наемали са го не само за пренос на стоки от първа необходимост, като газ, сапун, олио, брашно и т.н. Много често е превозвал стоките на производителите – тютюн, зърно, картофи, зеленчуци. В къщата в Златоград на първия етаж имаше доста голяма стая-склад, където са съхранявани някои по-трайни стоки и материали.

Тази работа е продължила близо до края на Първата Световна Война, когато е прекратен безпрепятствения достъп до Беломорска Тракия. След националната катастрофа от 1919 година България губи доста голяма част от територията си а също така и надеждите, че може да обедини цяла Тракия и Македония. Страната,, особено Родопите, изпадат в дълбока икономическа криза – хората живеят в бедност и лишения. Първо, разрушена е естествената и добре функционираща комбинация на Родопите с Беломорска Тракия. Второ, България е дала много жертви по време на войната, цялата страна е залята от стотици хиляди бежанци от Одринска и Беломорска Тракия и Македония, които се нуждаят от покрив, храна и образование. И трето, държавата се задъхва от непосилни репарации и тежки последици от войната.

Тази почти безнадеждна икономическа обстановка обаче отваря възможности за някои предприемчиви и готови на риск хора. И дядо Кирко е един от тях. Първо, той не прекратява керванджийството, но сега трябвало да се пренасочи по други пътища. Второ, народът ни, както винаги, е запретнал ръкави и започнал да работи за да изкарва хляба си. Тютюнопроизводството е било и остава основен поминък на Източните Родопи и през този период. Но сега голяма част от произведените тютюни се насочват към Южна България, а Пловдив, Пазарджик и Кърджали стават центрове за тяхното преработване и търговия.

Дядо Кирко заедно с братята си Петър и Апостол основават търговско дружество “Джебел басма” – за изкупуване, преработка и търговия с тютюни. Това сдружение по всяка вероятност е направено през 1921 година. Изглежда, че тримата братя са се допълвали взаимно в уменията и работата си. Вуйчо Петър е бил вече почитан търговец в града, а вуйчо Апостол се е установил в Пазарджик и е ръководил работите там. Дядо Кирко изглежда се е занимавал основно с изкупуването и превозването на тютюна. От начало братята не са имали особено голям капитал за тази търговия и нещата са били организирани по традиционния за занаятите в Турската Империя начин – доверие и дадена дума. Именно, изкупвачът е получавал стоката на уговорена цена, но производителят е получавал парите едва след продажбата на полу преработения тютюн. И тук доверието и доброто име, с което се е ползвал дядо Кирко, е сработило в негова полза. Той често е бил предпочитан от местните хора, на които той е разнасял стоки преди войната. Скоро след основаването дружеството строи тютюнев склад за първоначална преработка на изкупения тютюн (сортиране, пасталиране, балиране и т.н.). Складът, доста голяма дървена постройка на два етажа зад нашата къща в Златоград, беше национализиран по закона на държавния тютюнев монопол през 1948 година. Когато се завърнахме в Златоград през 1957 година, той още стоеше и се използваше за склад на държавното предприятие “Топливо”. През 1960 година “Складът” беше разрушен, а голямото количество дървен материал, най-вече масивни дъбови греди и чамови дъски, беше разграбен от местните управници.

Така в протежение няколко години братя Джерахови са направили много успешен бизнес (по днешната терминология). Те са имали складова база и в град Пазарджик. Малко знам за този период от живота на дядо Кирко. Но притежавам автентичен документ от 1934 година за ревизия на оцелялото през Голямата Депресия дружество. От този документ се вижда, че през лятото на 1926 година дядо Кирко умира скоропостижно (знае се, че се разболява от “синя пъпка” (антракс) и в течение на три дни умира). Майка, тогава на 13 години, остава отново сирак а баба наследява имуществото на дядо.

Изглежда, че от самото начало работата на дружеството е вървяла много добре и перспективите за разрастването са чудесни. Но братята не са разполагали с достатъчно капитал и експертиза за излизане на международния пазар. Така през 1924 година те правят ново сдружение – Тютюнево Командитно Дружество “Ксанти – Джебел” на Пачилови, Джерахови и С-ие” със седалище Татар Пазарджик и клонове Амстердам, Холандия, и Даръ Дере и съдружници Георги Пачилов, Апостол Пачилов, Тома Пачилов, Петър Джерахов, Апостол Джерахов, Кирил Джерахов всички от гр. Даръ Дере и Пенчо Семов от гр. Габрово. Семов е известен капиталист и предприемач от Габрово, който по всяка вероятност е осигурил капитал и експертиза за излизането на международния пазар, именно склад на тютюн за търговия на едро в гр. Амстердам.

Ще направя малко отклонение с няколко думи за Пенчо Семов, най-крупният български индустриалец и фабрикант между първата и втората световни войни. Неговият живот може да се опише като “триединство” между “любов, труд и постоянство”. Той е съдружник на 30 предприятия и три банки, като фабриката за текстил “Успех” се превръща в едно от най-големите предприятия в Европа – произвежда над 15 тона платове годишно. Същевременно той е един от най-големите дарители в българската история. Според изследователите на живота на Семов, личните му дарения възлизат на около 50 милиона лева, а направените чрез фондацията му са за над 200 милиона лева.

Копие от първата страница на ревизионния акт от 25 февруари 1934 г., който е от 28 страници и съдържа интересни сведения за материалното и финансово състояние на дружеството за периода 1927 – 1934 години, е дадено по-долу. Тук ще направя малък коментар.

Според този акт (цитирам) “К. Джерахов след смъртта си през 1926 г. оставя своя капитал на жена си. Дружеството ликвидира капитала на Кирил Джерахов през 1927 г. , Екатерина Джерахова получава сумата от 632,127 лева, които тя внася на ново в дружеството като съдружник въз основа на специално приложение.” Интересно е, че братята са направили едно успешно работещо сдружение без документи отразяващи участието на всеки един от тях. Естествено, те се имали подробно счетоводство, но голяма част от работата е ставала с устна договореност и се основавала на взаимно доверие. Баба Катя, полуграмотна жена, нито е участвала в работа, нито пък е знаела точното състояние на дружеството. Разбира се, сумата 632,127 лв. включва всички активи, като, например, складовете в Златоград и Амстердам и наличното количество тютюни в тях. За да не пострада работата на дружеството при положение че баба поиска да бъде изплатена полагащата ѝ се сума, нейните девери, Апостол и Петър, я убеждават да стане “съдружник въз основа на специално приложение”. Не притежавам това приложение, което би могло да хвърли яснота за условията на това сътрудничество. Но така или иначе, през 1927 година баба Катя е кредитирала Дружество “Ксанти-Джебел” с 632,127 лева. Изглежда че условията на “специалното приложение” са били достатъчни за прилично съществуване на нея и невръстната ѝ дъщеря.

Тук прилагам една снимка от 1926 година, по всяка вероятност само няколко месеца преди смъртта на дядо Кирко: дядо, баба са седнали и майка е правостояща.

Независимо от доброто имотно състояние и отличните оценки в училище, майка не е продължила образованието си. Баба Катя е нямала желание да я изпрати да учи в гимназия или стопанско училище, особено популярни сред девойките по това време. А това е можело да стане само в някое училище в Кърджали или Райково. Така майка има няколко години на безметежно съзряване до мома на 16 години. Баба Катя е купила шевна машина “Сингер” и майка преминава курсовете по машинна бродерия, организирани от компанията. Като девойка тя учи също шев и кройка.

Това е снимка от 1927 година на последния клас (3-ти прогимназиален) на майка в Златоградското училище. Тя е третата от дясно на ляво на втория ред (прави); от останалите разпознавам само чичо Христо Хекимов (баща на приятеля ми Кирчо Хекимов), третият от дясно на ляво седнали момчета.

Но това благоприятно положение не продължило дълго. Голямата депресия започва със спада на цените на акциите на 4 септември 1929 година и се превръща в световна новина с Краха на Уолстрийт на 29 октомври, станал известен като „Черният вторник“. Това е най-продължителната, тежка и широкообхватна депресия през XX век считана за мярка за най-тежък срив на световната икономика. Разбира се, България не е отмината от кризата, следват три тежки за страната години.

Тютюнопроизводството в България е работило изключително за международния пазар и по тази причина дейностите свързани с тютюна са едни от най-сериозно засегнатите в българското стопанство. Има пълен застой по целия цикъл – производство, изкупуване, преработка и пласиране на тютюна. Започват масови фалити и обявяване в несъстоятелност. Някои от собствениците на тютюневи складове се опитват умишлено да ги подпалят, та поне да могат да възстановят част от средствата от направените застраховки.

Естествено, баба Катя се лишава от рентата, която получавала като кредитор. Настъпва тежък период в живота на двете жени. За да преживеят, баба Катя дава под наем половината къща на свещеник Бекриев. Но това не стигало и за да “свързват двата края” се е налагало се да продават по малко от покъщнината. Кризата започва да отшумява през 1933 година. Тогава майка е на 20 години и по тогавашните традиции, тя е била вече “мома за женене”. Малко съм чувал да се говори за този период, но както писах в предишното есе, след няколко месечно ухажване баща ми е “удостоен” с ръката на майка ми и те се женят.

Ето и един семейна клюка от това време. За да провери и одобри Теодора (Тодорка) за снаха, дядо Райчо пратил леля Мария Бичоковска на “сгледа”. След срещата леля Мария дава подробен отчет за посещението при “кандидат-снахата”. Общо взето всичко било наред – момиче от добро и имотно семейство, останало без баща на 13 години, скромно и с добро възпитание, умее шев, кройка и машинна бродерия, научено да готви, и т.н. Все пак имало едно нещо, което не се е вписвало в тогавашните норми на добро поведение. По думите на леля Мария, по време на “събеседването” Тодорка е “скърстила нога въз нога, яце паратико” (преметнала е крак върху крак, много лошо). Но независимо от преметнатия крак на младото момиче семейният съвет е одобрил бъдещата снаха.

Женитба и първи стъпки на младото семейство. На 3.9.1933 започва семейният път на Димитър и Теодора (Тодорка, Дора) Лазарови, който е изпълнен с щастливи моменти, трагични събития и превратности до края на живота им.

Баща ми Димитър Лазаров и майка ми Теодора Джерахова след венчаването в църквата в село Райково на 3 септември 1933 г. и младото семейство се установява в гр. Кърджали, където баща ми започва работа като самостоятелен търговец и собственик на магазин за платове. Но преди това баща ми прави един навременен и много успешен ход, с който възстановява малка, но важна за бъдещето на семейството, част от състоянието на дядо Кирко. В 1933 г. е било известно, че макар и с много загуби, дружеството “Ксанти-Джебел” на Пачилови, Джерахови и С-ие по някакъв начин е оцеляло от Голямата Депресия.

За да установи какво е останало от дружеството, баща ми завежда гражданско дело № 562/1934 г. на Пловдивския Областен Съд от името на баба Катя срещу Георги Л. Пачилов, Атанас Л. Пачилов, Тома Л. Пачилов и Апостол П. Джерахов, всички от гр. Пловдив. В резултат на това дело през 1934 година баба Катя е обезщетена с 162,000 лева и с това прекратява участието си в дружество “Ксанти-Джебел”, а с този капитал баща ми започва работа като самостоятелен търговец на платове в град Кърджали.