Кърджали и Ксанти

Предисловие

Този разказ е част от моите автобиографични спомени, разделени като отделни есета за различните периоди на моя живот. Това есе се отнася за периода 1933 – 1949 г. от живота на Тодорка и Димитър Лазарови

Разбирам, че човек на 80 годишна възраст има много повече за гледане назад, отколкото очакване за бъдещето. И ми се стори полезно да си припомня миналото (доколкото мога) и да се опитам да напиша нещо за основните моменти в моя живот. Истина е, че историята за един живот разказана в пределна възраст има тенденция да търпи неизбежни корекции и интерпретации, които могат се различават съществено от картината в момента на конкретното събитие. Но това е риск, който съм склонен да поема, като същевременно ще се постарая, доколкото мога, да запазя обективността и достоверността. По време на разказа на места аз правя кратки коментарии и заключения, отразяващи моето мнение за събитията през призмата на събраната през годините “мъдрост”.

Искам да подчертая, че аз пиша предимно за собствено удоволствие, разбирайки че животът ми не представлява никакъв интерес за света. Надявам се обаче, че моите спомени представляват някакъв интерес за дъщерите ми, Дора и Ирина, както и за разширеното ми семейство, а може би за група от роднини, близки приятели и колеги. Вторична мотивация следва от редкия и, мисля, уникален късмет, че имах възможността да се запозная, работя, общувам и да се сприятеля със забележителни личности, които направиха живота ми по-радостен, по-интересен и пълноценен и на моменти – щастлив. На всички тях изказвам дълбока благодарност.

Гледайки назад във времето сега ясно виждам, че животът на моите родители е бил значително по-труден от моя. Първо, времето, в което са живели, е изпълнено със световни исторически събития от трагичен за тях характер – родителите ми преживяват Първата Световна Война като деца, Голямата Депресия като младежи и периода на налагането на комунистическия режим в България, като репресирано семейство с две деца. Второ, и татко и майка са останали сираци на 11 и 13 годишна възраст, съответно, и това безусловно е причинило и на двамата много страдание и болка. Като цяло моят живот обаче беше добър – безусловно аз бях голям късметлия. Това не означава, че нямах трудности или неуспехи, но смятам, че съм щастлив със семейството, с професията и кариерата, за което съм дълбоко благодарен на моето семейство и на моите приятели, колеги и ментори. С удоволствие отбелязвам, че както личният така и професионалният ми живот бяха възнаграждаващи в степен, която далеч надхвърли детските ми мечти!

Въведение

Интересно е, че макар и с много загуби, дружеството “Ксанти-Джебел” на Пачилови, Джерахови и С-ие по някакъв начин е оцеляло от Голямата Депресия от септември 1929 и до 1933 година. Всъщност, двете жени, баба Катя и майка, едва “свързват края” по време на кризата и дават под наем половината от къщата на свещеник Бекриев. От значителниия дял-наследство от 632,000 лева (на дядо Кирко като един от собствениците на Дружество “Ксанти-Джебел”) е останало много малко. А колко е останало е трябвало да се установи по съдебен път. Но баба Катя, полуграмотна сама жена, е имала много по-голяма грижа – майка е вече на 20 години, по тогавашните традиции “мома за женене”, е трябвало да се задоми. Малко съм чувал да се говори за този период, но както писах в предишното есе, след няколко месечно ухажване баща ми е “удостоен” с ръката на майка ми и те се женят на 3.9.1933 в село Райково. Така започва семейният път на Димитър и Теодора (Тодорка, Дора) Лазарови, който е изпълнен с щастливи моменти, трагични събития и превратности до края на живота им.

Живота на Семейството на Тодорка и Димитър Лазарови в Кърджали, 1933 – 1942 година

Едно от първите неща, които баща ми предприема, е да установи какво е останало от дружеството “Ксанти-Джебел” на Пачилови, Джерахови и С-ие. Приложеният документ “Ревизионен Акт” (в края на есето) е следствие на гражданско дело № 562/1934 г. на Пловдивския Областен Съд, което, от името на баба Катя, баща ми завежда срещу Георги Л. Пачилов, Атанас Л. Пачилов, Тома Л. Пачилов и Апостол П. Джерахов, всички от гр. Пловдив. Тъй като в списъка на ответниците отсъства Петър Джерахов, аз считам, че той е напуснал дружеството преди това. Също се вижда, че дружеството вече е със седалище Пловдив.

Така в резултат на това дело през 1934 година баба Катя е обезщетена с 162,000 лева и с това прекратява участието си в дружеството “Ксанти-Джебел”. Това е по-малко от една трета от парите, които е вложила като кредитор седем години по-рано. Независимо от тази голяма загуба, тя и майка ми са били доволни от възстановената част. По време на Голямата Депресия доста хора са загубили много повече, а някои – и цялото си състояние.

С получаването на този сериозен капитал баща ми отваря самостоятелен магазин за продажба на платове. Той се запознава със собствениците на водещите фабрики за производство на платове, пътува до Сливен и Габрово. Само в течение на 3-4 години баща ми вече има един много добър магазин за платове. А самото име “Българка” дава сериозна индикация за патриотичните му настроения. Ще припомня, че тогава (пък и днес) голяма част от населението на Кърджали и района е турско.

А това, че баща ми говори турски език и е бил шивач в миналото, се оказали неоценими качества, които са му дали съществено предимство сред кърджалийската търговска гилдия. Също и неговият вкус към модни дрехи и галантност са били очарователни за дамската клиентела и особено за туркините. По негови думи, в магазина му е имало изключително добър избор на коприни за шалвари. Казваше, че на дамите-клиенти (“мющерийки”) или просто посетители в магазина, той отделял изключително внимание и ги третирал едва ли не като като близки.

Тук ще отворя една малка скоба за отношението на баща ми към турците. Негови познати в разгорещени спорове за бедите ни от турците и Турция, често го провокираха с техните истории за “големите проблеми, които ние българите сме имали с тях”. А когато той мълчеше направо го питаха: “Бай Димитре, ти какво ще кажеш за турците ?” Неговият неизменен отговор беше: “Жалко, че мислите така. Сигурно е вярно и това, че сте имали лични неприятности, както навсякъде, и при турците навярно ще намерите недобри хора. Но през живота си аз лично не съм видял нищо лошо от тях, даже напротив, винаги съм бил в добри и дружески отношения с тях. Големите неприятности в живота ми са причинени изключително от българи!”. И той беше искрен. Имаше истински приятели турци, които на Курбан Байрам ще донесат парче месо от прясно заклано агне, а пък на Великден ние им носехме козунак и боядисани яйца. Тези малки жестове бяха символ на взаимно зачитане, уважение и приятелство.

Животът в началото изглежда е бил добър за младото семейство, но съдбата се оказва не особено благосклонна. На 19.11.1935 година се ражда първото дете в семейството, Екатерина, кръстено на името на баба Катя. За нещастие, малката Катя се разболява от менингит и умира когато е била едва на 4 години. Това е голяма трагедия за семейството. Случайно или не, същата година, 1939, умира и баба Катя. Малката Катя е била много умно, чаровно и жизнерадостно дете и смъртта ѝ е оставила дълбока травма в семейството, а майка като че ли не можа да преодолее болката от тази загуба до края на живота си. Спомням си, когато майка поръчваше в църквата да се споменат “душите на умрелите”, списъкът неизменно започваше с “Кирю, Катерина и Катерина младенче”. На тази снимка Катя на три и половина години. В град Кърджали на 14 ноември 1939 г. се ражда сестра ми Мария.

Изглежда, че търговията на баща ми е тръгнала в строго възходяща линия. Той установява връзки с известните производители на платове в Габрово и Сливен, пътува често, магазинът се замогва и разраства и скоро той наема двама помощници-продавачи.

Ще напомня, че по това време страната ни е в голям подем. За това къде се намира сред европейските държави можем направим груби изводи от графиката за БВП на човек за 1939 година (измерено в долари на САЩ към 2011).

Видно е, че през 1939 г. България (2,967 долара) не е сред богатите страни в Европа, но по БВП на човек изпреварва редица държави, които днес считаме за по-развити. С 2,967 долара на човек, България се нарежда преди Португалия (2,323 долара), Полша (2,801 долара) и Унгария (2,522 долара) и е съпоставима с това в Италия (3,196 долара, за сравнение, през 2016 г. Италия изпреварва България с около 95%). Румъния през 1939 г. е драстично недоразвита с едва 27% от българския БВП на човек, Югославия е едва 1/3 от българския, а в Турция – само 2/3. Така през 1939 г. икономиката на България заема 18-то място от 24 европейски държави. Това, от една страна, говори добре за тогавашна България, тъй като през 2016 г. в списъка със същите държави сме на 23-то място. За да не изпаднем в патриотични илюзии, ще отбележа, че икономическия център на Европа (Франция, Холандия, Дания, Великобритания, Германия) както и Скандинавскикте страни (Швеция, Норвегия, Финландия) тогава – както и сега, е 2 до 3 пъти по-висок от този в България. Особено силен тласък са получили текстилната и кожарската индустрии, както и добива на въглища.

Но през 1939 година избухва Втората Световна Война. Страната ни е изправена пред необходимостта да решава редица геополитически проблеми. Един от тези проблеми е готовността за участие във войната и избор на една от двете възможности – оста Рим-Берлин-Токио или оформящата се антихитлеристка коалиция Русия-Англия-САЩ.

Баща ми е призован за военно обучение в 12-ти пехотен Балкански полк в град Стара Загора за периода 20 октомври – 30 декември 1939 г.. На тази снимка от 10.12.1939 година той (седнал в средата) е с част от другите войници от 3-та рота на Първи взвод.

Баща ми не се е интересуваше от политика и никога не е членувал в политичека партия. От него лично знам, че той се отнася към политиците с голямо недоверие и известна доза презрение. Спомням си да ми е разказвал следния случай. В казармата неговия фелдфебел е бил “голям“ монархист и се изказвал възторжено за Царя. Той бил интересна фигура и говорел в рими. Баща ми твърдеше, че лично той бил доста сдържан към неговите монархически послания. Неочаквано, през 1949 година баща ми среща същия фелдфебел, но вече в милиционерска униформа и с пагон на старшина. Баща ми от изненада даже не могъл да каже нещо смислено, когато новоизпеченият милиционер сложил пръст на устата си и тихо прошепнал: “Ш-ии-т, Митко, тихо, да не чуят!” И добавил: “Такава е дошла, Митко, хавата, че трябваше бързо да сменя боята!”.

Нямам никакви спомен за разкази какво точно е ставало в семейството през годините след избухването на Войната. Но истинските промени в страната започват с присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 година. В резултат на мобилизацията през февруари и март 1941 г. съставът на армията от 100 000 нараства близо три пъти, като във войската са мобилизирани 295 000 души, в трудови войски – 25 000, а в български държавни железници – 28 250. През 1941 година България окупира Беломорска Тракия с очакването да се осъществят надеждите за Велика България и възвръщане на “изконните български земи” включващи Беломорска Тракия и Македония. След потушаването на Драмското въстание срещу окупаторите в края на септември 1941 България се установява трайно в Беломорието. Нещо повече, българското правителство отделя десетки милиарди лева от бюджета за построяване на нови училища, болници, гари, пристанища, жп линии, граждански и промишлени обекти. Очевидно, страната се е надявала на окончателно приобщаване на Беломорска Тракия към България.

Живота на Семейството на Тодорка и Димитър Лазарови в Ксанти, 1942 – 1944 година

Водени от тези надежди баща ми заедно с брат си Христо и вуйчовците си Васил и Никола (Кольо) се местят от Кърджали в Ксанти през 1942 година. Вуйчо Кольо купува рибарски бизнес в Порто Лагос, а вуйчо Васил открива магазин за риба в Ксанти. Чичо Христо работи в местната администрация, а баща ми премества магазина от Кърджали в Ксанти. Той установява манифактурен магазин “Българка” на една от търговските улици прекръстена на ул. “Царица Йоана” 6. Наема и помощник млад грък от Ксанти. Изглежда, че животът в началото на преместването е бил доста добър: сестра ми Мария расте и вече говори гръцки със съседските деца от гръцки семейства, аз се раждам, в началото на 1943 година като нормално и здраво бебе.

Роден съм в град Ксанти на 23-ти януари 1943 година в семейството на Тодорка Киркова Лазарова (по баща Джерахова) и Димитър Райчев Лазаров. Това, което мога да кажа за годините от детството ми, за които нямам никакъв спомен, ще бъде преразказ на неща, които съм чул от моите родителите и техните близки роднини.

От кръщелното свидетелство се вижда че съм кръстен от свещеник Бекриев, дългогодишен приятел на майка ми и баба ми Катя, а от кутела ми е поела Евдокия Аръчкова. Т.е. моя кръстница е кака Дочка, която на сватбата беше наша кума. Аз съм се родил във времето когато е решена съдбата на Сталинград. Немската армия е обградена и южната половина водена от маршал Паулус се предава на 31 януари, а северната група, водена от генерал Щекер, капитулира два дни по-късно. Сигурно младото поколение не знае за страшната зима, която е тогава върлувала из цяла Европа, но немците и руснаците вероятно никога няма да я забравят. Това се е оказала една неочаквана Божия помощ за съветските дивизии, особено за тези, прехвърлени от Сибир. Тази зима е нещо изключително и за Беломорието. Ксанти е покрит с дебел сняг, а чешмите са замръзнали и няма течаща вода. За да ме къпят родителите ми са топели снега и така по Божията воля са ме закалили.

В семейния архив и досега се пазят няколко телеграми, получени от родителите ми по случай придобиването им на мъжко отроче. Ето и няколко от тях: “Честит жив здрав голям да порасне”, Юнакови, “Честит наследник да стане храбър войник добър син и честен гражданин за радост на всички” сем Петко Попови, “Радваме се много за Тодорка, теб и момченцето да дава Бог здраве и дълъг живот честито” Мара и Анастас, “Честит наследник”, майка ви Добра, “Честит наследник желаем ви здраве и благоденствие”, сем. Хаджипантелееви, “Честит войник на Велика България !”, Перчемлиеви. Трогателни и искрени пожелания характеризиращи тогавашното време на надежди и патриотични настроения !

Това е времето на очакванията за “нов ред” на земята, ясно изразени в популярния тогава шлагер:

“Рим, Берлин и Токио, верни във борбата

Скоро ще наложат нов ред на земята !”

Очевидно, много от българите, включително баща ми, не се знаели или са били сериозно манипулирани и заблудени за същността на фашистката/нацистката идеология и методи. Това не никак чудно, защото демагогията и Гьобелсовата пропаганда са били най-добрите в света. По това време в България има въоръжена съпротива срещу “монархо-фашистката” диктатура. Противоречиви са сведенията за размера, no все пак една реалистична оценка на броя на партизаните и ятаците е около 5000 души. Разбира се, имало е още и политически емигранти, а също така и интернирани и преследвани от властта хора. Регистрираният брой на така наречените “активни борци против фашизма и капитализма” към края на 70-те години на 20-и век е около 70 000. Но при население на България към 1945 г. от приблизително 7 милиона, тази съпротива е незначителна и може би затова не е била толкова известна. Въоръжените съпротивителни движения в Гърция и Югославия са на порядък по-значителни, в същност, това са били истински народни движения. Като паралел ще добавя, че десетина години по-късно много хора в България не са знаели за методите и резултатите от налагането на “социалистическия ред” от комунистическата партия в България в периода 1948 – 1956 години. Само между 20 септември 1944 г. и 6 октомври 1944 г. убитите без съд и присъда и безследно изчезналите са около 20 000 души. Отделно осъдените от Народния съд са 9155 души, но фактически броят на засегнатите от “мероприятията на народната власт” е много по-голям.

Като обобщение, прийомите и средствата за управление на всяка диктатура са почти неизменни – яростна пропаганда и дезинформация, терор, конфискация на имущество, принудително изселване, принудителен труд в концлагери и трудови колонии, затвор и убийства без съд. И това се прави за власт, пари, и материално облагодетелстване на малцина. Например, често сега се обсъжда въпросът за Македония и македонците и забравяме факта, че в периода 1942 – 1944 г. ние сме били окупатори на тази територия. Известно е, че се подтискат и манипулират (включително и в наше време) сведенията за негативно отношение на част от македонците към българските окупационни войски. Друг пример, в България в средата на 80-те години на 20-и век “активните борци” са вече 240 000 души (от първоначалните 70 000)! И целта е ползване на привилегии, предимства и материални облаги ! Алеко Константинов е изразил този феномен събирателно в мечтата на бай Ганьо: “да ми дадат само за три години Солунската митница”! Сега, 2023 година, положението е подобно, но умножено по 10 или даже 100 ! Само погледнете какви са заплатите на “народните депутати” и техните привилегии ! Даже получаваните от “активните борци” предимства при приемане на работа или прием в университета, специалните почивни станции, резиденции и магазини, достъпни за тях и техните деца, изглеждат дребни в сравнение с огромните заплати, бонуси, подкупи и гешефти, на които се радват днешните ни политици и така наречените бизнесмени. O tempora, o mores !!!

След това кратко отклонение, ще спомена още един куриоз от Ксанти, който майка ми разказваше често. Една от най-големите разочарования в живота на баща ми беше, че не е имал възможност да получи по-добро образование. За да направи съдбата ми благосклонна и ми дари желание за учене, родителите ми, следвайки народните поверия, хвърлят моя пъп в местното училище с пожелание и молитва за ученолюбие ! Да, в това отношение молбата им е била чута, аз се учех нелошо, и по-важно, ученето ми доставяше удоволствие. Но родителите ми не бяха предвидили че, твърде скоро след раждането ми Беломорска Тракия ще бъде върната на Гърция и мястото, където е бил хвърлен моят пъп, ще се окаже “чужбина”. Мисля си, че така моите родители са ме орисали голяма част от живота си да прекарам в чужбина. Наистина, вижте равносметката досега: 2 години в Ксанти (Гърция), 3 години студент във Вроцлав (Полша), 4 години аспирант в Москва (Русия), една година на специализация в Оксфорд (Англия) и 33 години в САЩ. Тук не слагам многобройните едно-, дву- и тримесечни командировки в Дубна (Русия), Канбера (Австралия), Стокхолм (Швеция), Линц (Австрия), Варшава (Полша), Кайзерслаутерн (Германия) и други места. Очевидно, по-голяма част от живота си съм прекарал в “чужбина”! Мисля, че това е съвсем не лоша орисия 🙂!

Ето и две фотографии правени в Златоград през август 1943 година: на снимката вляво съм на поляната зад нашата къща; от дясно е групова снимка на децата родени през 1942 и 1943 година: На първия ред са близначките Васка и Мимка Джинджеви, Венета Бозова, кака Веска Хекимова държи Кирчо (на около една година), майка ми Тодорка Лазарова държи мен (на 8 месеца) и до мен е кака Недялка Шопова държи Снежана (на 5 месеца); на втория ред разпознавам само кака Норка Хекимова държи Мима (на 2 месеца).

Животът в Ксанти обаче започва да се променя след победата на Съветския Съюз при битката за Сталинград и съвсем драматично, след последвалия обрат в развитието на войната през лятото на 1943 г. А през лятото на 1944 година става вече ясно, че Германия ще загуби войната и надеждата за Велика България не само че се изпарява бързо, но и настъпва обща тревога за бъдещето и цялостността на страната. Майка ми, като по-голям реалист, е настоявала да се приберем обратно в Кърджали или в Златоград, където след смъртта на баба Катя къща е била вече нейна собственост. Но баща ми категорично отказва: отначало той е вярвал твърдо в неизбежната победа на немците, а по-късно е смятал, че “англо-американците”, както той ги наричаше, няма да изоставят България. Очевидно, той нито е разбирал геополитическите игри на световните сили, нито пък му се е искало да види тежкия за България край на войната и крахът на неговите, пък и на още десетки хиляди българи, надежди за Велика България.

Мария и Райчо Лазарови: отляво – Райково, август 1944 г.; отдясно – Пловдив, май 1945

Но неизбежното се случва, през септември 1944 година България е окупирана е от Съветския Съюз. В един кратък период от около един месец и половина България ще бъде принудена да се прибере в границите до Войната и изтегли всички свои окупационни войски. Така в края на септември 1944 г започва предаването на административната власт в Беломорска област на местни гръцки партизански управи. В началото октомври в района пристига Сава Гановски с цел организиране на окончателното сдаване на властта, а на 10 октомври армията набързо започва да се евакуира, изоставяйки имущество на стойност около 26 милиарда лева. С войската потеглят на север хиляди българи, в които е и моето семейство. Изтеглянето приключва до 26 октомври, на която дата делегация водена от Добри Терпешев, окончателно предава властта на ЕЛАС, с което България автоматично (и безвъзвратно) губи Беломорска Тракия. С помощта на чичо Христо, семейството ми се завръща в село Райково, като оставя цялата си покъщнина (включително многобройните костюми на баща ми) в Ксанти. Макар и хаотично, напускането на Беломорска Тракия впоследствие е подробно документирано в Централния Държавен Архив (ЦДА) на България. В края на 1944 и началото на 1945 година всички изселници са попълнили клетвени декларации с опис на движимите и недвижимите имоти, останали (или изоставени) при преселването обратно в България. Ето и декларацията, която баща ми е попълнил от името на нашето семейство. Тя се пази в ЦДА Ф № 1427, Опис 2, А.Е. 18, Лист 126 и е датирана 18.12.1944 г и вписана като опис III Д, № 107 от 2.1.1945 г..

Интересно е, че стойността на движимото и недвижимо имущество оставено от семейството ми в Гърция възлиза на 623,200 лева, което включва както покъщнината, така и нещата от стопанството на родителите ми. Тя е попълнена лично от баща ми с неговия четлив и красив почерк. Още като собственик на магазин “Българка” той е имал пишеща машина, която използвал за голяма част от професионалната си кореспонденция. Но изглежда, че този документ е изисквал попълване на ръка.

Не е ясно дали цените на селскостопанската продукция в декларацията са завишени, или в края на войната те се били приблизително такива, агнето струва 1,000 лв., свинята – 30,000 лв., кокошката – 200 лв., а пуйката – 500 лв.

Сега е много трудно да се каже дали оставеното от родителите ми в Гърция имущество като стойност е много или малко. Но преглед на списъка показва, че готварска печка “Перник” е оценена на 10,000 лева, а мека мебел от 4 стола, две кресла, канапе и една масичка струват 80,000 лева, 1 тон дърва за огрев са оценени на 4,000 лева. От кухненската покъщнина прави впечатление доста високите (сравнително с другите неща) цени на бакърените съдове, тенджери и кофи. Във всеки случай, цялата тази покъщнина е събирана в течение на десетилетия, някои от нещата са от къщата на баба Катя, а други неща са били пренесени от Кърджали в Ксанти. И още ще припомня, че навремето домовете не са били толкова претрупани с мебели както съвременните къщи. И все пак, за сумата от 623,200 лв, по сравнителните цени тогава човек е можел да купи около 20 прасета, или 300 кокошки или 16 тона дърва за огрев.

Не съм много сигурен точно какво е станало с магазина на баща ми. Изглежда че той го продал на неговия помощник-грък. Баща ми е бил потресен от развитието на събитията и много повече от собствената си недалновидност и липса на реална преценка на събитията. Може би затова той избягваше да разказва за този тежък и унизителен за него епизод от живота му.

Войната завършва през 1945 година с пълен разгром на оста Рим-Берлин-Токио. Краят на Втората Световна Война бележи нов ред на планетата, разбира се, не този, който Хитлер е планирал. Всъщност, това е ред, който вече е бил установен и закрепен доста по-рано с постигнатите споразумения в Техеран, Ялта и Потсдам между Съветския Съюз, САЩ и Великобритания.

Животът на Семейството на Тодорка и Димитър Лазарови в село Райково, 1944 – 1949 година

И така от есента на 1944 г. цялото ни семейство е вече в село Райково, в къщата на дядо Райчо и баба Добра. Често съм питал баща си защо се върнал именно в Райково, а не в Кърджали или Златоград. Никога той не даде задоволителен отговор, и може би не е имал такъв. Неговите надежди са били, че България по някакъв начин ще продължи по старому, и не е предвиждал друго развитие на политическата обстановка. За това говорат няколко документирани факта.

Първият е, че баща ми се е опитал да се занимава с търговия като е отворил отново магазин “Българка” “за търговия на едро и дребно на стоки: манифактура, вълнени платове, вълнени прежди, галантерия, трикотаж, готови дрехи” (цитирам приложеното удостоверение от Пловдивската областна Търговска Камара от 3.10.1946 г.). Но снабдяването е било много ограничено, а следвоенната купонна система е убивала търговията. Така че това негово начинание постепенно е било ликвидирано и в средата на 1949 г той закрива магазина.

Вторият факт черпя от едно негово писмо от 16 май 1946 г до И. Стоянов (от София), в което моли за съдействие за добиване на предачни станове по следния казус: “Няколко души мои другари решихме да инсталираме в нашия край фабрика за предене на вълнена прежда и няколко стана за за тъкане на местни вълнени платове, шаяци килими и пр.” В писмото, което прилагам накрая, баща ми твърди, че имат инженер и другите неща с изключение на предачните машини. По всяка вероятност, той се надявал, че частното предприемачество в България има бъдеще! Очевидно баща ми е бил твърде наивен и не е бил наясно с политическата обстановка в страната и нейното бъдеще.

Лятото на 1949 г. е времето, от което имам първите лични спомени – ясни, но последните крайно неприятни.

Първото нещо, което си спомням е немотията в която живеехме. Вярно е, че дядо Райчо притежаваше крава, така че мляко и масло имаше в изобилие. За останалите хранителни продукти имаше купонна система, полагаха се по 400 гр хляб на човек на ден. Когато майка ми ме изпратеше да купя хляб, аз стисках купона в ръчичката си до посиняване от страх да не го загубя, иначе щяхме да стоим гладни. Ето една снимка от лятото 1944 година в село Райково. Сестра ми Мария на първия ред, е почти петгодишна, а двете момичета са Евдокия и Руска Аръчкови, дъщери на Васил Аръчков, вуйчо на баща ми. Кака Руска държи мен, на година и половина, а кака Евдокия, държи по всяка вероятност няколко месечния Райчо Малък, синът на чичо Христо. Ще напомня, че Евдокия Аръчкова (по мъж Гочева) е моя кръстница и със съпругът си Тоско Гочев бяха кумове на сватбата ни на 3 август 1969 година в град Пловдив.

Баща ми, независимо от политическите промени, се е върнал отново в старата си професия, търговията. Но неговият малък частен магазин-колониал е с празни рафтове – периодично по наряд той е получавал малко стока и но общо-взето без работа. Неотдавна ми припомниха следната история. В магазина на баща ми доставили американски гумени галоши, които той продавал, разбира се, с купони. Заради тази работа в Чешитската махала на село Райково (където беше къщата на дядо) сестра ми Мария била наречена Миче-Американче.

Спомням си напрежението и нервността, която цареше в махалата във връзка с политическата обстановка в страната. Сестрата на баща ми, леля Мария, известен николапетковист, беше в затвора с доживотна присъда. Говореха за изселвания, убийства и разправи с политически противници, а също и за национализация и конфискация на имуществото на по-богатите. Баща ми имаше доста близък приятел и съсед, Георги Чешитев, с когото споделяше еднакви политически възгледи. Чувах да се говори, по-скоро да се шушне, как скоро англо-американците ще дойдат да ни освободят от “червения” ред.

Поради хода на събитията, тази “надежда” обаче се е изпарила доста бързо и моята по-реалистично гледаща на нещата майка е убедила баща ми да се преместим от Райково в Златоград. Така баща ми замина за Златоград през септември 1949 г и няколко седмици след пристигането намерил работа в сферата на търговията. Той трябвало да подготви къщата в Златоград преди ние да се преместим. Сестра ми е ученичка и затова преместването е било планирано за след края на първия срок, т.е. началото на 1950 година.

Имам и още един интересен спомен от есента на 1949 година. Аз вече бях на шест години и половина и родителите ми решиха, че е време да започна училище, въпреки че моите наборници щяха да започнат училище едва следващата година. И така на 15 септември аз станах ученик в първи клас. За мое голямо разочарование домашните задания и задължението на ученик се оказаха непосилни за мен. Аз бях свикнал да бягам из гората, която започва направо от нашата къща в Чешитската махала, да играя по цял ден, да бъда свободна птичка. А учителката даваше да пишем за домашна работа по една страница ченгели, една страница камшици, една страница квадратчета с една точка, с две точки и т.н. Когато ръката ми отмаляваше от писане, аз се разплаквах и тогава майка ми и сестра ми довършваха страницата. Това “изпитание” продължи не повече от две седмици. Майка ми и баща ми решиха, че съм още малък, не съм готов за училище и ме отписаха. Може би предстоящото ни преместване в Златоград също оказа влияние върху това решение. Така отново станах свободна птичка и с нетърпение очаквах преместването в Златоград, където щях да се срещна с моите роднини по майчина линия и да направя нови приятели. Там бяха: леля Ленка със свако Георги и техните синове Илия и Нако, вуйчо Георги с вуйна Йорданка, тяхната дъщеря Веска и синът им Евтим, кака Богданка, племенница на майка ми, а така също и многобройните ми братовчеди от Хекимовския род.

Но нашето преместване в Златоград беше отложено със седем години поради едно изключително драматично, травматизиращо и трагично събитие в живота на цялото ни семейство. На 12 октомври 1949 година бяхме принудително изселени (интернирани) от Райково в село Средни Колиби в Еленския Балкан. Това събитие изцяло промени съдбата на нашето семейство. Животът ни след насилственото изселване заслужава повече внимание и по-подробно описание, което ще направя в следващото есе.

Благодарности

Благодаря на всички, които ми предоставиха материали и информация за живота на моите родители и семейство за периода 1933 – 1949 година. Последните две снимки с изгледи на гр. Златоград от 1940 и 1958 години ми бяха предоставени от братовчед ми Петър Василев Джерахов, за което му изказвам най-искрена благодарност.

Допълнителни снимки на оригинални документи

Две снимки от гр. Златоград с поглед към кв. Голяма Река: първата е може би от 1940 г а втората е от 1958 г. И на двете снимки се вижда добре новата Златоградска църква; в долната лява четвъртина най-голямата сграда (???) е “Тютюневият Склад” на братята Джерахови, а малко по-наляво под него е нашата новопостроена къща; пред нашата къща са двете Печеви къщи ???