Дядо ми

Предисловие

Това есе е част от моите автобиографични спомени, разделени като отделни есета свързани с различни периоди от моя живот. Разбирам, че човек на 80 годишна възраст има много повече за гледане назад, отколкото очакване за бъдещето. И ми се стори полезно да си припомня миналото (доколкото мога) и да се опитам да напиша нещо за основните моменти в живота ми. Истина е, че историята за един живот, разказана от близкия й край, има тенденция да търпи неизбежни корекции и интерпретации, които могат се различават съществено от картината в момента на конкретното събитие, случило се преди 40-50-60 години. Но това е риск, който съм склонен да поема, като същевременно ще се старая да запазя достоверността и също така да се придържаме към фактите, с които разполагам. Заедно с описанието на събитията аз ще се опитам и да направя и коментарии и заключения, отразяващи моето мнение през призмата на събраната през годините “мъдрост”.

Нещо повече, аз пиша предимно за собствено удоволствие, разбирайки че животът ми не представлява особен интерес за света. Дълбоко се надявам обаче, че моите спомени ще представляват някакъв интерес за дъщерите ми, Дора и Ирина, както и за разширеното ми семейство и може би за група от роднини, близки приятели и колеги. Вторична мотивация следва от редкия и, мисля, уникален късмет, че в живота си имах възможността да се запозная, работя, общувам и да се сприятеля със забележителни личности, които направиха живота ми радостен, по-интересен и пълноценен. Тези хора са центъра на вниманието ми в спомените ми. На всички тях изказвам дълбока благодарност.

Гледайки назад във времето сега ясно виждам, че животът на моите родители е бил значително по-труден от моя. Първо, времето, в което са живели, е изпълнено със световни исторически събития от изключителен, даже трагичен за тях, характер – родителите ми преживяват Първата Световна Война като деца, Голямата Депресия като младежи и Втората Световна Война (и периода след нея), като семейство с две деца. Второ, и двамата ми родители, татко и майка, са останали сираци на 10 и 13 годишна възраст, съответно, и това безусловно е причинило и на двамата много страдание и болка. Като цяло моят живот обаче беше добър – безусловно аз бях голям късметлия. Това не означава, че нямах трудности или неуспехи, но смятам, че съм щастлив със семейството, с професията и кариерата и съм дълбоко благодарен на моето семейство и на моите приятели, колеги и ментори. Мисля, че както семейният така и професионалният ми живот бяха възнаграждаващи в степен, която далеч надхвърли детските ми мечти!

Въведение

Син съм на Димитър Райчев Лазаров и потомък на райковския абаджия, столетникът Райчо Лазаров Курткехайов. Лично считам дядо Райчо за интересна и колоритна личност и затова ще напиша няколко реда за живота му и ще споделя няколко стари снимки, показващи неговото семейство и даващи представа за времето, в което той е живял. В живота си дядо Райчо е преживял смъртта на две жени и на три от децата си. И независимо от всички превратности на съдбата той живя над сто години: образът му е олицетворение на българина и българския дух, а животът му е пример за живота на българина в края на 19-ия и началото на 20-ия век.

Родители на дядо Райчо са Лазар Димов Лазаров (Курткехайов) и Мария Чешитева. Негов брат е Димо Лазаров (1850 – 1919, стрико Димо) и негова снаха е Гина Костадинова Ганзурова (1861 – 1936, чича Димовица).

В семейството на Райчо Лазаров (1856 – 1957) се раждат осем деца. От първата му жена, Анастасия Бочукова (1870 – 1897), са Тодор (1890 – 1962) и Мария (1897 – 1986). От втората жена, Мария Аръчкова (1880 – 1917), са децата му Анастас (1900 – 1956), Личка (Велика, 1902 – 1917), Руска (1904 – 1917), Димитър (моят баща) (1906 – 1971) и Георги (1912 – 1914). След смъртта на баба Мария през 1917 г. дядо Райчо се жени за Добра Келпеткова, от която има син, Христо (1920 – 1992), осмото дете на дядо.

Тони Лазар (Лазаров, син на д-р Георги Лазаров) създаде родословно дърво на клона на дядо Райчо на сайта “https://www.ancestry.com/”. Аз също участвах като editor на сайта и допринесох за събиране и внасяне на информация за отделни членове на клона. Тук давам фотокопие на екрана показващ част от родословното дърво. На първия ред са родителите на дядо Райчо – бащата, Лазар Димов Лазаров, и майката, Мария Чешитева, както и братята му Дичо, Лазар и Тодор. На втория ред са Димо Лазаров (брат на дядо Райчо) със съпругата си Гина Костадинова Ганзурова, а по-нататък са дядо Райчо и трите му съпруги – Анастасия Бочукова, Мария Аръчкова и Добра Келпеткова. На третия ред са децата на дядо Райчо: (1) от първата жена Анастасия Бочукова – Тодор и съпругата му Мара, а също така дъщеря мъ Мария със съпруга си Христо Бичоковски; (2) от втората жена Мария Аръчкова – Анастас и жена му Мара, Величка, Руска, Димитър (баща ми) и жена му Тодорка и накрая Георги; (3) от третата жена Добра Келпеткова – Христо и жена му Радка.

За дядо Райчо

Майката на дядо Райчо, Мария Чешитева, е била известна красавица, надарена и предприемчива. Казват, че за нея е популярната родопска песен “Вчера съм, майчо, поминал”:

Вчера съм, майчо, поминал

през долно село Райково,

през Чешитската махала.

Тами съм срощнал, мале ле,

чешитско бяло момиче,

за студена вода вървеше

със двете бели харкоми.

Двеста му дадох, мале ле,

с очинки да ма погльода, (с очи да ме погледне)

триста му дадох, мале ле,

с устинки да ми продума. (с уста да ми продума)

Нито ме с очи погледа,

нито ми дума продума,

ам си ми рече, мале ле:

– Ворви си в потят, юначе, (върви си по пътя, юначе)

я си съм, кузум, главена, (аз съм, драги, сгодена)

главена с порстен менена. (и пръстен приела)

Тази лична родопчанка е първата, която заменя тъмния шаячен празничен сукман със сукман, направен от синьо английско сукно. Тодор Лазаров, като първороден син на дядо Райчо, получава в наследство този исторически сукман. Сукманът впоследствие е наследен от неговия син, д-р Георги Лазаров, който по-късно го подарява на Пловдивския Етнографски Музей.

Това е Чешитската чешма, за която се пее в народната песен (снимката е от 2022 г). Отначало това е бил малък извор, от който местните хора са черпили вода за пиене. По-късно обаче, по настояване на хората от махалата, се прави каптаж, резервоар, корито и постройка. Това всичко направено под усталъка на майстор Стою Саръбекир. Понастоящем чешмата е основно ремонтирана, резервоарът е почистен и добре поддържан.

Братята Райчо и Димо Лазарови са живеели много задружно. Не ми е известно точно кога, но заедно са построили къща на калкан в Чешитската махала на село Райково и са изживели живота си в нея (има косвен сведения, че къщата е строена преди 1890 година). На горните две снимки е показана къщата през 1962 или 1963 година от две противоположни точки. Отляво е портата на дядо Райчо и неговата част, а отдясно (снимана от противоположна точка) е портата на стрико Димо и неговата половина. Тези две къщи са на “калкан”, т.е. са долепени. От трите етажа двата са предназначени за живеене, а приземният етаж е за животните и мазето със складирана зимнина. Очевидно е, че цялата къща е изоставена и в много лошо състояние.

Дядо Райчовата половината от къщата беше продадена от наследниците му през 1965 година. Куриозно е, че с парите от делa от продадената къща, баща ми купи един трикрилен гардероб!! Скоро след покупката новият собственик събори старата къща и направи нова и по-модерна, в която сега живеят неговите наследници. Частта на стрико Димо се притежава от един от неговите правнуци и още стои така почти както е била построена на времето, за съжаление изоставена и съвсем порутена. Тук е показано състоянието на частта на стрико Димо преди няколко години. Вижда се, че някогашните стари прозорци на първия етаж са заменени с нова дограма. Наследниците на стрико Димо се “грижат” единствено къщата да не се срути и изглежда поддържат само покрива.

Ето една рядка снимка от 1914 г. на семействата на Райчо Лазаров (отляво, 6 души) и брат му Димо Лазаров (стрико Димо отдясно, 7 души). Дядо Райчо държи ръката на Личка а до него е жена му баба Мария (с кръстче на златна верижка). Помежду им е седнала Руска, а отдясно до баба Мария е седнал баща ми Димитър. Леля Мария (по мъж Бучоковска, почти мома за женене) е застанала права зад дядо и баба с украшение с две пендари. От дядово семейство липсват само синовете му Тодор, Анастас и починалия много макък Георги. До стрико Димо (с броеница в ръка) е жена му Гина Ганзурова и четири от децата му. Прави зад тях са техните дъщери Мария и Лена, синът им Лазар и жена му Слава Боботанова. Седнал пред тях е синът им Насо (наследник на къщата на стрико Димо).

Райчо Димов Лазаров е изхранвал многобройната си челяд като майстор терзия-абаджия (шивач). По онова време това е било една достойна и доходна професия. Имам фото-копие (приложено накрая на това есе) на изданието на Българската Академия на Науките (БАН), Етнографски Институт и Музей, което е посветено на бита и културата на родопските българи. През 1955 година екип от БАН, под ръководството на краеведа Анастас Примовски, вземат интервю от дядо Райчо (и много други стари хора от района) и го публикуват през 1973 година в книга 54 на поредицата “Сборник за народни умотворения и народопис”. Ето част от написаното на страници 378 – 380 на това издание:

“Отлична картина на Райково като абаджийско селище както и за бита на среднородопското население представлява следният разказ на един от най-старите райковски абаджии, изкарвал прехраната с игла и напръстник близо 80 години, Райчо Димов Лазаров, стогодишен, грамотен:

“От баща, дядо и стари люде знаем, че в Райково от 150 години е имало абаджийство. Аз започнах като чирак на 18-годишна възраст. Вечер лягахме обикновено два часа след мръкване и сънят ни беше не повече от 6 часа. За обяд майсторът ни даваше по 10 пари за обяд. Бяхме 10 души калфи и с тия пари общо ядяхме на корем и оставаше ядене. Всяка сутрин ние закусвахме с чай, маслини, риба и други, а само вечерно време ходех да получа храна за всички ни от къщата на майстора. Ушивах на ден по две овчарски кепи, а къси копани по четири броя, всичко това се шиеше с гайтан. Така след свършване на двегодишно калфуване аз станах самостоятелен майстор на 20-годишна възраст…Като самостоятелен майстор всичката ми работа протече в остров Митилин. Там съм преживял и работил занаята цели 36 години. … Сезонната ни работа беше шест месеца, считано от месец август до месец януари, когато се прибирам пак в Райково и започвахме работа по занаята (заб. в Смолянския край през лятото майсторите-абаджии са купували вълната, организирали тъкането, боядисването и тепането на шаячния плат). … Годишно съм изработвал и продавал не по-малко от 2000 парчета потури, копрани и елеци. Най-усилена работа съм имал от август до януари.” “

Интересно е да се отбележи, че в записаните от българските краеведи спомени, стогодишният ми дядо показва забележителна памет, както за общите събития, така и за детайлите свързани със занаята, бита и работата като абаджия.

Както виждаме от интервюто, дядо Райчо е работил дълги години на гръцкия остров Митилин (Лезбос), а основните му клиенти (мющерии) са били от турската област около Измир. По тая причина той говореше свободно турски и гръцки. Естествено, по това време Смолянският край и сегашните гръцки острови са били част от Турската Империя. Ето още какво той казва в спомените си публикувани в сборника на БАН: “…Целият Анадолук съм обиграл с един “нафуз каедъ” (открит лист). Ние, еснафът абаджийски, имахме особен авторитет пред турските власти. Ползувахме се с уважение пред турците и пред гърците до Балканската война”.

Втората жена на Райчо Лазаров (и майка на баща ми), Мария Аръчкова, е била лична мома, но произхожда от семейство, което по състояние не можело да се мери със занаятчийския род Лазарови. След смъртта на Анастасия, първата жена на дядо Райчо, младата Мария Аръчкова склонява да се омъжи за дядо и да се грижи за невръстните му деца, чичо Тодор на пет години и леля Мария на няколко месеца. Всъщност, баба Мария е отгледала тези две сирачета като свои деца. Помня как, в лични разговори, леля Мария (Бичоковска) говореше с голямо уважение и обич към нея. Мария Аръчкова ражда от дядо пет деца, Анастас, Велика, Руска, Димитър и Георги. Но съдбата не е била благосклонна към нея, най-малкият, Георги, умира ненавършил две години, а тя и двете й дъщери, Велика и Руска, умират от Испанската болест (грип) през 1917 година в течение на една седмица. Шестдесетгодишен, дядо Райчо отново овдовява, а на единадесет години баща ми остава без майка. След две години дядо се жени за третата си жена, Добра Келпеткова, от която има син, Христо (1920 – 1992).

След края на Първата Световна Война Родопите, с изключение на най-южните части, са присъединени към България. Но Беломорска Тракия остава в границите на Гърция, което води до приключване на гурбетчийството на родопските занаятчии из земите на Османската империя. Дядо Райчо, заедно с брат си Димо, отварят шивачница в град Кърджали, наречена с предизвикателното и модерно име “Шиваческо Ателие Ксанти”. Там дядо продължава да практикува занаята до края на Втората Световна Война. Това е снимка от около 1928 година, показваща чаршията с дюкяните в гр. Кърджали. Забележително е, че дядо Райчо е започнал да работи, когато е бил на 17 – 18 години, и спира едва когато прехвърля 85-те, т.е. почти 70 години! Е, лично не мога да се сравня по дълголетие на работа с дядо – аз съм работил от 1966 до 2020 година, т.е. само някакви си 54 години !!!

В това ателие започва работа баща ми след завършване на трети (прогимназиален клас, по сегашному, седми клас). Това е вече края на войната, през която баща ми през 1917 г. в течение на една седмица е загубил майка си и двете си сестрички от Испанския грип. Баща ми е бил отличен ученик и е имал голямо желание да учи. Той се е надявал да последва пътя на братята си Тодор, който е завършил гимназия, и вече е бил установен търговец в Пловдив, и Анастас, студент по химия в София. Но това са изключително тежки времена. България преживява национална катастрофа и стотици хиляди бежанци от Беломорска Тракия, Одринска Тракия и Македония заливат страната. Абаджийската работилница на остров Митилин е закрита. Семейството на дядо Райчо изживява тежко трагедията от смъртта на съпругата му Мария и двете му невръстни дъщери, Векичка и Руска. Той се жени за трети път за Добра и очаква дете от нея. В същото време чичо Анастас е студент. Дядо няма възможност да издържа баща ми за да продължи образованието си – той трябва да работи. При тези обстоятелства баща ми става чирак в “ателието” на дядо и започва да учи занаята на шивач. Това е било лична трагедия за баща ми, животът се оказал труден за малкия сирак. В интерес на истината ще отбележа, че това е трагедия не само за баща ми – подобна съдба са имали много будни деца в тогавашните многодетни семейства и семейства, на които бащите са загинали на фронта. Ще приведа човешките загуби в края на Първата световна война (това включва и двете Балкански войни): убити и изчезнали над 150 000 войници и офицери, плюс ранените (над 100 000), пленените, и значителни загуби сред цивилното българско население. Това е само една страна на националната катастрофа постигнала България след войната.

Лични Спомени за Дядо Райчо

Ние живяхме в дядовата къща в Райково в периода 1944 –1949 г. Моите лични спомени от дядо Райчо са доста оскъдни и основно от 1949 година. Тогава той беше прехвърлил 90-те, беше слаб, подвижен, малко “лют”, разсъдлив и сам се грижеше за една породиста крава. Кравата беше не само негова гордост, но и сериозна помощ при изхранването ни в годините на купонната система. От пролет до късна есен, всеки ден, дядо водеше кравата на паша в неговата ливада в местността “Трандювица”, която беше на повече от два километра от къщи. Така през почти половин година той е изминавал всеки ден по 4-5 километра ! Може би от него съм наследил мерака да ходя, но аз обязателно включвам крачкомера и броя крачките – поне 10000 крачки на ден 🙂!

Когато се разлютеше за нещо, в общия случай за някаква дреболия, дядо излизаше на двора и продължаваше да гълчи на висок глас. Според мен това той правеше нарочно за да го чуят съседите. Тогава баба Добра излизаше и се опитваше да го убеди да влезе в къщи да се разберат, а дядо отговаряше още по-настървено и на по-висок глас: “Я съм си в къщасъ, ей тук ще се разбираме !”. Естествено, след такова спречкване следваше период на всеобща любов и разбирателство ! Малко пояснение: в родопския диалект определителният член има различни форми за близки и далечни обекти. За женски род, например – къща е членувана с къщасъ (тук тази къща) и с къщанъ (там онази къща) или за мъжки род – двор, дворъс, дворън.

Баба Добра често правеше качамак и го разстилаше (разпитваше) тънко върху една огромна калайдисана тепсия (синия). С дървената лъжица тя правеше малки вдлъбнатини (лочки), които изпълваше с разтопено краве масло. Качамакът вървеше добре с мътеницата (бърканица) от бурилото след отделянето на маслото. Тази вкуснотия беше абсолютен лукс за тогавашното време на купонна система, оскъдица и немотия. Ако правим сравнение със сегашното изобилие можем да стигнем до грешния извод, че народът тогава се е хранел много лошо. Но мисля, че това ще бъде не съвсем вярно и несправедливо. Истината е, че тогава имаше недоимък на храна, но това, с което се хранехме беше естествено, екологично (по сегашному) чисто и много, много вкусно.

На гости при дядо идваха неговите внуци и внучки, Сийка и Георги (деца на чичо Тодор, от Пловдив), Малина и Райка (дъщери на чичо Анастас, от Пловдив) и Малък Райчо (син на чичо Христо, от Кърджали). Най-ярките ми спомени са от лятото на 1949 година. С Малък Райчо (една година по-малък от мен) кръстосвахме съседната гора, катерехме се по огромния орех в дядовата градина и се хвърляхме в прясно окосеното и ухаещо на билки сено в плевнята. Също съм запомнил и Гошо (бъдещия прочут д-р Лазаров), който по всяка вероятност тогава е бил ученик във Френския Колеж в Пловдив, с неизменния кларинет и желанието му да ни разказва смехории и показва фокуси.

Дядо беше най-възрастният в Чешитската махала на село Райково (сега квартал на град Смолян) и се радваше на уважението на съседите ни – за всички той беше просто “дядо Райчо”. И нали носех неговото име, спомням си, че нерядко с детска завист си казвах “дали и на мен някога ще казват дядо Райчо” ? Е, доживях това време и с удоволствие приемам това обръщение към мен!

Семейни Истории и Снимки

Фамилното име на дядо Райчо е Курткехайов. Това е свързано със следната история-легенда. Основателят на рода е пра-пра-дядо Димо, който е кехая на къшла на Караманджа (сега Мургавец). Това ще рече, че той е упрвлявал овцеферма намираща се около връх Мургавец (недалеко от връх Снежанка в района на Пампорово и Рожен). В една зимна нощ сред лаенето на кучетата той забелязал, че вълк (на турски език курт) се опитва да отвлече една от овцете на стадото му. С голи ръце той успял да удуши вълка и спаси овцата. И по този повод овчарите го нарекли Курткехая (Вълчия кехая), а впоследствие това станало и част от името му – Димо Курткехая (Курткехайов).

По всяка вероятност къшлата (т.е. овцефермата) на Караманджа е просъществувала доста дълго, защото е известна и следната семейна история. Дядо Райчо е продал част от гора, която притежавал, за да изпрати чичо Анастас да учи химия в Софийския Университет. Той завършва успешно, но желае да стане инженер и заминава за Виена да учи индустриална химия. Там обаче точно след семестриалното завършване на политехниката той се разболява от туберкулоза. След успешна операция във Виена чичо се връща веднага в България и дядо го праща за 3-4 месеца в тази къшла. Там заедно с овчарите сред вековните борови гори на Мургавец той е гълтал обилно овче мляко и фитонциди и се е възрановил напълно от коварната болест. Скоро след това започва работа като главен инженер на захарните заводи в Долна Митрополия. Там се жени се за стринка Мара, от която има две деца – Малина и Райка. Дипломира се във Виена значително по-късно – през 1936 година.

Ето и една семейна история свързана с женитбата на баща ми. Той е в Кърджали в шивашкото ателие на дядо, но същевременно е успял до голяма степен да се самообразова посещавайки различни курсове по счетоводство, предприемачество и търговия. Той се движи в средата на предприемчиви, будни и образовани младежи и е във възраст за създаване на семейство. И през 1933 година се появява на хоризонта майка ми, Теодора Джерахова от Златоград, която през март месец е навършила 20 години, идеална за времето възраст за задомяване на една девойка. Нямам подробности за това как двамата са се запознали. Но за да провери и одобри Теодора (Тодорка) за снаха, дядо Райчо пратил леля Мария Бичоковска на “сгледа”. След срещата леля Мария дава подробен отчет за посещението при “кандидат-снахата”. Общо взето всичко било наред – момиче от добро и имотно семейство, останало без баща на 13 години, скромно и с добро възпитание, умее шев, кройка и машинна бродерия, научено да готви, и т.н. Все пак имало едно нещо, което не се е вписвало в тогавашните норми на добро поведение. По думите на леля Мария, по време на “събеседването” Тодорка е “скърстила нога въз нога, яце паратико” (преметнала е крак върху крак, много лошо). Но независимо от преметнатия крак на младото момиче семейният съвет е одобрил бъдещата снаха, защото, след кратък период на ухажване Димитър и Тодорка сключват граждански брак в село Райково на 3 септември 1933 г..

Ето една снимка от 1934 година на част от семействата на братята Райчо и Димо Лазарови, която получих от правнука на Димо Лазаров, Никола Пашов. Прави (отляво на дясно) са: неизвестна жена, чичо Тодор Лазаров и стринка Мара, Слава Боботанова и съпругът й Лазар Димов Лазаров (с очилата, син на стрико Димо), Мария Меракова (внучка на стрико Димо) и още една неизвестна жена. Седнали са: неизвестна жена, леля Мария Бичоковска (дъщеря на дядо), баба Добра (третата жена на дядо Райчо) и до нея неизвестна жена. Децата най-долу на снимката са: Георги Лазаров (на три години, син на чичо Тодор и стринка Мара, световно известен ортопед, работи в САЩ) и най-отдясно е сестра му Сийка Лазарова (на 5 години). Тази снимка е направена 20 години след първата снимка показана по-горе.

Отляво е снимка от панаира в село Устово през 1941 година, дядо Райчо и баба Добра са на преден план. Отдясно е

снимка от 1937 година с дядо Райчо (на 80 години) и чичо Христо (ученик в последния клас на гимназията).

Чичо Анастас, захарна фабрика Плевен, 4.5.1933 г. ; стринка Мара, Плевен, 25.8.1933 г

Баба Добра и чичо Христо, Кърджали, 1940, и семейството на внука на дядо и син на дъщеря му Мария Бичоковка – Иван Бичоковки (с жена си Руска и дъщеря им Мария), Пловдив, 1960 г.

Документи и снимки

Кръщелното свидетелство на баща ми Димитър Райчев Лазаров, роден на 25.10.1906 г. Интересно е да отбележа, че този документ е издаден през 1918 г. по свидетелство на трима души – Никола Чешитев, Вълчо Чешитев и Райчо Великин, всички от Райково

Снимка от 1928 година на баща ми (втория отляво) с част от неговото обкръжение от занаятчии, лекари, адвокати и търговци в гр. Кърджали

Копия на страници 378–280 на книга 54 на поредицата на БАН “Сборник за народни умотворения и народопис” на Атанас Примовски със записаното интервю на дядо Райчо

Това родословно дърво на фамилията Курткехайови е направено от братовчед ми Никола Пашов (правнук на Димо, брат на дядо Райчо) от гр. Смолян, който любезно ми го предостави.