Казармата

Предисловие

След дипломирането ни от университета всички от групата приети по “Постановлението” получихме назначение и започнахме работа. Тъй като по време на моето учение във Вроцлав аз поддържах много тесни контакти с моите приятели “чуците”, аз бях в течение на нещата, които стават в България по това време. Всички ведомства и по-големи организации се стремяха да придобият изчислителна техника, т.е. компютри, и разбире се, търсеха да наемат специалисти за работа с тях. В същото време в БАН вече работеше Институт по Математика с Изчислителен Център, създаден през 1963 г., който растеше с около 15 – 20 души годишно. Няколко години по-късно, след съшественото разрастване, ИМ с ИЦ стана част от Единния Център по Математика и Механика с ИЦ, едно оригинално творение на акад. Любомир Илиев. Центърът съчетава научно-изследователската работа (Институт по Математика БАН) с учебно-преподавателска дейност (факултет по математика и механика, СУ “Св. Кл. Охридски”), а чрез Изчислителния Център на БАН – и с приложенията им в науката и инженерните дисциплини. Имаше добра възможност да започна работа в Комитета по Планиране, който беше придобил съвременен компютър и където беше започнал работа моят познат Васил Коларов, дипломирал се в МГУ със специалност изчислителни машини. Но в това време моите приятели “чуци”, Боян Димитров, Михаил Узунов и Петър Бояджиев, Атанас Атанасов бяха започнали работа в Единния Център аз реших, че той предоставя по-добри перспективи за мен. Така на 1 октомври 1966 г аз бях назначен на длъжност програмист в Института по Математика с Изчислителен Център (ИМ с ИЦ). Работехме в бараките в двора на сегашния Химически Факултет. Но знаех, че от 1 декември ще бъда повикан в казармата за отбиване на редовна 6-месечна военна служба.

Школници във ВНВАУ Шумен: 1 декември 1966 – 31 март 1967

Всички, които не отбили редовната си военна служба бяхме призовани за 6 месеца в Школата за Запасни Офицери (ШЗО) към Висшето Народно Военно Артилерийско Училище (ВНВАУ „Георги Димитров“, сега Националния военен университет „Васил Левски“) в град Шумен. Оказа се, че сме заедно с математиците приети през 1960 г. по същото Постановление, но завършили образованието си през 1966 г.. В тази категория бяха онези колеги, които бяха продължили образованието си в СССР и поради това бяха повторили един курс. Сред тях бяха наши стари познати и нови приятели: Петър Кендеров, Стоян Недев, Радостин Иванов, Петър Петров, Тодор Боянов (т.н. “кюшета”), Петър Станчев, Славчо Славчев. Имаше също и колеги започнали университета през следващата 1962 г. и завършили за 4 години, това беше срокът на обучение в специалност “математика-педагогически профил”. В тази категория бяха Иван Иванов и Стефан Кисьов. Всички старшини-школници бяхме групирани в четири оръдейни разчета по седем души, обслужващи 122-мм 3.5-тонни гаубици, образец 1939 година.

Ето част от батареята по време на учения на “Илчов баир”. Най-отляво прави сме аз и Радостин Иванов, а седналите под нас са Петър Кендеров, Иван Иванов и Петър Недевски (с очилата). Други разпознаваеми лица: нашия батареен командир курсант Рабишев (с белия колан), до него отдясно е Димитър Тошков и двамата гологлави са Цоло Иванов и Атанас Атанасов. Зад Капитана е Тошко Боянов, а през трима надясно от него е Светослав Марков.

А тук е батареята с цялата си мощ: най-отляво седнал е 120-килограмовия Иван Станчев, а най-отдясно Мижо (Димитър Димитров), до него отдясно е Мишо Узунов а прав зад него е Цоло Иванов; четиримата прави на първия ред са Боян Димитров, Петър Кендеров, Славчо Славчев и Атанас Атанасов. На задната редица са: Габровски (между Кендера и Славчо), аз съм между Славчо и Наско, зад Наско и капитана са Агоп Хачикян и Радостин Иванов, Свети Марков и Тошко Боянов и накрая се вижда само главата на Коста Динчев.

Сутрешната тръба ни будеше с жестока точност в 6:00, след което имахме 5 минути за обличане и тоалетна, и непосредствено след това – неотменният крос от 3 километра бягане (голи до кръста). А какво правеше 120-килограмовият Иван Станчев от София ? Оказа се, че има доста по-приемливо за него решение – дневален със задължение да измие толетните ! Разбира се, това не от най-популярните задачи, но работа както всяка друга работа в казармата. Ще добавя, че Иван се оказа изключителен стрелец, като по време на стрелбите наниза всички куршуми в десятката на мишената и напълно заслужи 5-деневен домашен отпуск. В негово отсъствие останалите споделихме работата на дневалния, а той сигурно на път за София е тананикал радостно популярния шлагер: “няма вече баки и черпаци, няма вече смачкани фатмаци”. След сутрешната физзарядка и бягането имахме няколко минути за тоалет и под строй отивахме на закуска. Хранехме се заедно с курсантите от ВНВАУ „Георги Димитров“ (които учеха за офицери) в добре подредена трапезария. Трябва да призная, че получавахме много прилична храна.

Тук на тази снимка сме разчета на първо оръдие с оръдеен командир школник Иван Габровски (прав в средата) и школниците аз (прав отдясно), Агоп (прав отляво) и Коста, Мишо и Наско (клекнали). Малко сме отпуснали коланите и изглеждаме леко разпасани, но физическата ни кондиция беше добра. А дясната снимка е батареята на Илчов баир по време на действие – “заряд пълен”! (с попълнение от още двама школника).

Първият месец премина в придобиване на минималните необходими войнишки навици, много физическа подготовка и работа в класната стая по усвояване на основните елементи на оръдието и стрелбата с него. След Нова Година обаче започна сериозната служба като артилеристи. Поне по два пъти на седмица закачахме оръдията за мощните влекачи “Прага” и се отправяхме за учение на полигона на “Илчов баир”. Това е високото плато над град Шумен, където вятърът никога не спира, а през месеците януари и февруари направо може да те обръсне! Не случайно на снимката отдясно половината от нас са със спуснати ушанки ! Тук откачахме оръдията и останалaта част от тренировката ставаше вече на ръка. Първо трябваше да се “разгънем” и заемем позиции, т.е. повдигахме станините (по трима души на всяка) и така като двуколка разкарвахме 3.5-тонното оръдие по плаца ! Това не е толкова трудно колкото може да звучи, но изисква пълна концентрация и координация на действията и най-важното 100-процентово участие на шестимата от разчета! За нашия разчет това не беше никакъв проблем – ние имахме зад гърба си повече от 5 години живот като група от отлично разбиращи се приятели! След това работа със снарядите и зарядите, например, “заряд пълен” означаваше да се поставят осем торбички барут в оръдейната гилза (месингов цилиндър). Това изглежда като игра на “война”, но всъщност това е по същина обучението на артилериста на плаца! Разбира се, артилерийската стрелба има доста изчисления, базирани на наблюдения от попаденията на снарядите, корекции на насочването и т.н.. На това умение ни учеха в класната стая.

На снимката е половината от батареята отново на “Илчов баир”. Прави на първа линия: отляво на дясно: Мишо Узунов, Цоло, Тошко Боянов и Иван Габровски (държи снаряд в ръце си); седнали върху дулото на оръдието с вдигнати пушки сме Боян Димитров и Райчо Лазаров; Радостин Иванов е най-отдясно клекнал.

Батареята се състоеше от четири оръдейни “разчета” (оръдия) – в първи разчет бяхме всички “чуци”, Габровски (отдельонен командир), Боян Димитров, Райчо Лазаров, Агоп Хачикян, Коста Динчев, Михаил Узунов и Атанас Атанасов а във втори разчет всички ”кюшета” – Кендеров (отдельонен командир), Радко Иванов, Петър Петров, Тодор Боянов, Димитър Димитров (Мижо), Кирил Кирчев и Стоян Недев (който поради счупване на кост беше дълго време на лечение и ми се струва, че Славчо Славчев го замени). В началото на службата отдельонния командир на първи оръдеен разчет, Габровски, беше и батареен отговорник. След два месеца беше направена ротация и батареен отговорник стана отдельонния командир на втори оръдеен разчет, Кендеров. Е, както виждате ротациите в лидерските позиции не са измислени от съвременните политици, а се практикуват доста отдавна 😂!

Времето течеше доста монотонно и подредено по войнишки. Не бих могъл да кажа, че съм имал особено много отрицателни емоции. Единственото мое лично болезнено преживяване беше вкарването ми в ареста за “неподчинение”. Ето как стана. Имахме ден за кръводаряване и всички “под строй” в ранния следобяд дадохме по 250+50 мл кръв. По разпореждане на командира на училището след кръводаряването ние войниците получихме почивка до вечерна проверка. По време на почивката обаче се появи старшината на батареята и ми разпореди веднага да отида до Щаба на Училишето и получа някакви материали. Аз по наивност (и може би по глупост) възразих, че сега имаме задължителна почивка и мога да изпълня заповедта на следващия ден. Разбира се, в армията това е неизпълнение на заповед на по-високо стоящ военен чин и се наказва моментално с арест. Така ми се наложи да прекарам няколко часа в карцера! Времето в ареста ми даде възможност да се замисля за армията като институция и за ония порядки, кодирани в така наречен устав, които са нужни за да може тя да работи по предназначение. Изводът от тази размисъл беше еднозначен – дисциплина, чиноподчинение и безпрекословно изпълнение на заповедите са от изключителна важност за функциониране на армията. Това малко ме успокои и престоя ми в карцера мина без особена драма.

В неделните дни често ни даваха градски отпуск. След обед имаше “развод” (тип дневна проверка) и онези, които пожелаеха да излязат на разходка в града, получаваха разрешително за около 3 часа. През зимата Шумен беше доста безличен, а студеното време не обещаваше особено интересни преживявания. Но вън от казармата ние се чувствахме по-свободни – можехме да отидем на кино, да хапнем паста или баклава в тогавашните сладкарници или просто да се шляем по главната улица. Последното “занимание” обаче беше свързано с трудност от следното естество. При среща на военнослужещи, уставно задължение на по-ниския чин е да “козирува”, т.е. да вигне дясната ръка до козирката, което е нещо като поздрав. Разбира се, че по това време 150–200 курсанти от ВНВАУ, всички с по-висок чин от нас, излизаха в градски отпуск. И ние новобранците трябваше непрекъснато да се озъртаме за да не пропуснем да “козируваме”. Не че курсантите настояваха на тази формалност (козируването), но неизпълнението на това уставно положение можеше да бъде засечено от “военния патрул” от офицери следящи за реда и дисциплината на отпускарите. Тогава Мижо (Димитър Димитров) намери чудесно решение на този проблем – на всеки 20-30 крачки вдигаш ръка и козируваш, без значение дали насреща има военен! Учудващо е, че това просто, направо гениално, решенеие не е патентовано или най-малко, публикувано в някое военно списание 😁😁! Сигурен съм, че щеше да има хиляди цитирания, аз със сигурност щях да го цитирам !

Независимо от нашата постоянна заетост, често изпитвахме съжаление за изгубеното време от кариерата ни на математици. Утешението беше, че нашата служба е само половин година – нали съучениците ни бяха изкарали цели две години в казармата! Но имаше и нещо, което може би тогава не осъзнавахме. Тези няколко месеца се оказаха една малка почивка от петгодишното учение в университета и сериозно укрепиха физическото ни състояние. Също така ние получихме пълна военна подготовка като артилеристи и в случай на нужда можехме да се влеем в редовете на българската армия.

Мустакатите школници са Райчо Лазаров, Петър Петров и Кирил Кирчев, 25 март 1967 година, в двора на ВНВАУ Шумен със 122 мм гаубица. Ще обърна внимание на лъснантите чепици! Популярен в армията е следният анекдот: питат редника: “След пет минути започва изпита, редник, готов ли сте?”; “Разбира се, на мен ми трябват само две минути – да си излъскам чепиците!” е отговорът.

Накрая се проведоха изпитите и съпътстващите стрелби и на 29 март 1967 година всички бяхме произведени в чин младши-сержант. Следващите два месеца бяха отделени за придобиване на военен опит в бойните части на Българската Народна Армия (БНА). Бяхме разделени на групи по 4 души и отправени в различни поделения на БНА. Всеки от нас трябваше да бъде в назначената военна част в 7:00 на 1 април 1967. Аз попаднах в една група с Тодор Боянов, Петър Петров и Радостин Иванов – заедно щяхме да отбием останалата част от военната служба в Артилерийския полк в град Ямбол. На разположение имахме повече от два дена и много от моите сънаборници се отправиха за родните места.

Златоград обаче се оказа много далечна дестинация и аз не можех да се възползвам от тази малка отпуска. За щастие, Петър Петров беше от Сливен. Той ме покани да гостувам на семейството му за тези два дни, а в понеделник с първия автобус щяхме да пристигнем от Сливен в Ямбол за по-малко от един час. Така с Пешо (Кюшето) изкарахме два много приятни дена при неговите родители. Те се оказаха много мили и сърдечни хора, обградиха ни с изключително внимание, а майка му направо се разсипваше да ни глези с различни гозби. Топлината на техния дом, радостта и любовта, с които посрещнаха техния син, беше невероятна и рязко контрастираща със суровия режим на казармата. Пешо беше единственото им дете и родителите му направо го боготворяха. И защо не, той беше умен и едновременно острумен и закачлив, забележителен разказвач, с изключително чувство за хумор.

Младши-сержант в Артилерийски полк, Ямбол: 1 април 1967 – 31 май 1967

На 1 април 1967 г. в 7:00 сутринта двамата с Пешо-Кюшето се появихме на портала на артилерийския полк в Ямбол. И това, което ще разкажа може да прозвучи като първоаприлска шега, но е самата истина. Първо, самото появяване на двама младши-сержанта, очевидно по-възрастни от очакваната следгимазиална възраст, беше необичайно. Второ, времето – 1 април и чинът – младши сержант, бяха още по-необичайни. На въпроса на дежурния офицер на пропуска на входа “А вие какви сте и какво искате?” ние смотулявихме, че сме били студенти и след това сме били в ШЗО в Шумен, където за четири месеца сме получили военната си подготовка. От всичко това дежурният офицер може би запомни единствено, че ние сме били студенти и прозвището “студентите” впоследствие остана до края на нашия престой в Ямболския полк. Казаха ни да чакаме докато началниците се “освободят” от редовното утринно занятие – футбол на две вратички. Не след дълго се появиха и останалите двама младши-сержанта, Тодор Боянов и Радостин Иванов, пътували през нощта от София и Провадия, съответно. Не знам какво точно са докладвали за нас на командира на полка, но скоро след сутрешния развод при нас дойде подполковник Панов и старателно разгледа наличните документи, разпита ни за подготовката в ШЗО Шумен и за университетското ни образование. Това последното беше малко странно и очудващо, но не ни се наложи да се чудим дълго. Още същия ден сложиха четири легла в Партийния Кабинет на полка и ни настаниха там. Скоро след това при нас дойдоха капитан Димитров и подполковник Панов и ни предложиха, по-скоро ни помолиха, да се заемем с тяхната подготовка по математика за предстоящите им кандидат-студентски изпити за Военната академия „Георги Стойков Раковски“ в София. За нас това беше много добра новина, все пак в казармата щяхме да имаме възможност да говорим за математика, и приехме тяхната молба с голямо удоволствие. Разпределиха ни по батареите в полка – аз и Радко се оказахме в една батарея от 85-мм оръдия. Така заедно с обикновените военни занимания в батареята ние имахме и едно разнообразие, подготовката по математика на двама от нашите началници.

Партийният кабинет, в който бяхме настанени, беше в сграда, където се помещаваха военния клуб, счетоводството, комсомолската организация, във всеки случай там не нощуваха други военни. Изглежда, че нашите началници се бяха погрижили добре не само за нас, но и за себе си – стаята се оказа идеално място за уроци по математика. Обикновено, когато бяха свободни през деня, Панов и/или Димитров идваха в нашата “спалня” и прекарваха 1-2 часа, с който и да е било от нас четиримата. Подготовката включваше много малко теория и основно – решаване на задачи. Офицерите се бяха снабдили с комплекти от изпитни задачи от предишни години, така че ние имахме ориентир на какво да наблегнем. Словестните задачи от тип работа и движение (разстояние, скорост, време) като че ли бяха по-лесни за тях и получиха добра подготовка. По-трудни се оказаха задачите за прогресии (аритметична и геометрична), които неизменно участваха в изпитните задачи. С доста усилия и двамата успяха да “усвоят” тази материя. За съжаление, непостижими се оказаха задачите водещи до уравнения или системи от уравневния. Нашите постоянни занимания продължиха около 5-6 седмици и впоследствие се оказа, че усилията се увенчаха с успех. И двамата издържаха приемния изпит и бяха приети в Академията.

Независимо от голямата разлика във военните чинове, ние младши-сержанти, а те капитан и подполковник, и двамата се държаха действително като наши студенти и старателно и методично усвояваха матриала. Отношенията ни бяха дружески и освободени от твърдите правила на казармата. За “нашите ученици” тези 1-2 часа подготовка по математика бяха умствено изнурителна “работа”, от челата им често се лееше пот, и те сваляха военните си куртки и оставаха по ризи. Спомнаям си, по време на такова занимание подполковник Панов се беше разсъблякъл, когато в един момент в стаята влиза войник с някакво поръчение. В стаята бяхме четирима души и войникът набързо избра пагона с най-висок чин, а това беше Тошко Боянов, наметнал временно подполковнишката куртка, и козирува: “Другарю подпоковник, решете да доложа!”. И в този момент войникът разпозна началника си и сконфузено рапортува “Виноват, другарю подполковник!”. Тук всички прихнахме да се смеем. Но в армията е точно така, докладваш на най-високия ПАГОН в стаята или искаш разрешение от него да се обърнеш към този с по-нисък ранг ! Ние високо ценяхме приятелското отношение на нашите командири. Нещо повече, като курсанти във Военната Академия “Раковски”, на следващата година те трябваше да вземат и два курса по математика. По тази причина капитан Димитров ме потърси на два-три пъти за помощ в подготовката на изпита по висша математика.

Иначе времето в казармата течеше доста монотонно – сутрешен развод, работа в хангарите и подготовка за предстоящите военни учения, посещение на градската баня в неделя и последвалата градска отпуска. Неделната градска отпуска често прекарвахме на припек в подножието на хълма “Боровец”, който се издига красиво насред града. Другото приятно занимание по време на отпуската беше да посетим (често многократно) локалните сладкарници. С особено успех се ползваше сладкарницата на един арменец в центъра на града, където се облажвахме с вкусна паста, баклава или караиф. Всъщност, всеки следобяд в казармената лавка докарваха пресни пасти, така че през цялата седмица имахме достъл до тези ямболски вкусотии. Аз и Тошко (Боянов) се ползвахме най-редовно от тази възможност.

Месеците май и юни бяха отредени за редовни бойни учения на армията. За нашия артилерийски полк бяха планирани две учения. Първото беше за средата на месец май на полигона на хълма Бакаджика, а второто в края на май и началото на юни – военно-морски стрелби по Южното Черноморие.

Първото учение включваше изтегляне с влекачи на една батарея от шест оръдия и пешеходен марш на личния състав до военния полигон на хълма Бакаджик, намиращ се на около 16 километра от Ямбол. Походът започна рано сутринта, минахме през Чарган и се очакваше да бъдем на бойния полигон преди обяд. В Черган имахме късмета да минем покрай селската фурна в момента, в който бяха извадили хляба от пещта. Миризмата на прясно изпечен топъл хляб беше неотразима и почти всеки от нас купи по един хляб. А в съседната бакалия се продаваше и слънчогледова тахан-халва, което правеше комбинацията топъл хляб с халва едно съвършено удоволствие. Така в пълно сняражение и препълнени тумбаци се добрахме до полигона почти едновременно с пристигането и на оръдията. На снимката съм пред оръдието, което закачено за влекача беше пристигнало токущо на Бакаджика. В течение на една седмица, при полеви условия, окопахме оръдията в дълбоки траншеи, покрихме ги с отсечени храсти и проведохме различни тренировки. Случихме на много хубаво време. Гората беше разлистена напълно, тревата – избуяла, а поляните – отрупани с разцъфнали божури, невероятно красиво и много освежаващо. Или пролет в пълна сила – приятна и омайваща – и чудесно прекарано време сред природата.

Тук сме на полигона на Бакаджика по време на учението. На дясната снимка прави сме аз и Радостин Иванов – и двамата с една нашивка на пагона, което означава, че сме младши-сержанти; останалите трима са старшини, изкарали едногодишна Школа за Запасни Офицери в Плевен. На снимката отляво съм аз (в средата с мустаци и каска) с оръдейния разчет.

Военноморското учение се оказа значително по-сериозна и тежка работа. На 26 май ние натоварихме шестте оръдия, влекачите и друго бойно снаряжение на влакова композиция, която се отправи за Бургас. От там разтоварихме техниката и през следващата нощ във военна колона достигнахме до поляните на селската мера на село Варвара, недалеко от Ахтопол.

Разположено в подножието на Странджа планина, село Варвара предлага изключителен изглед към морето. От друга страна полегатите склонове на Странджа са идеални за разполагане на батарея и дава отлични възможности за обстрел на морската акватория до 6-7 километра навътре. А страничните скалисти носове предлагаха възможност за установяване на необходимите наблюдателни постове за засичане на резултатите от попаденията на снарядите. Ето мястото от птичи полет (снимката е съвременна).

Още от първия ден започнахме военните тренировки. По план, през първите 5 дена трябваше да направим “сухи” тренировки за обстрел на движещи се морски цели. На петия ден вечерта трябваше да се “укрием” на 5-6 км от позициите в гънките на Странджа планина. И рано сутринта по сигнал на бойната тръба да излезем от укритията и за два часа да вземем бойни позиции. След което, в течение на 3 дена щяхме да имаме истински стрелби по мишена в морето теглена на разстояние 600-700 метра от катер. Разстоянието от укритието в планината до позициите на морето беше не повече от пет-шест километра, но това бяха тесни коларски пътища, с много опасни завои и големи дупки. Ние успяхме в срок да се разположим на предварително избраните позиции, но … по пътя едно от оръдията се преобърна и останалите продължихме без да го чакаме. Командирите твърдяха, че даже по време на учения се предвиждат загуби до 5 %.

Всичко вървеше съвсем по план и в сряда, 31 май, ние направихме първите истински стрелби. Независимо, че това бяха оръдия от неголям калибър, 85 мм, прострелването и поразяването на целта се оказа една много интересна и вълнуваща операция. И тук в ранния следобед се случи нещо, което ние очаквахме с нетърпение. В Щаба се получи радиограма, че младши-сержанти Радостин Иванов и Райчо Лазаров подлежат на освобождаване от редовната военна служба, считано от 31 май 1967 година. Командирът на полка ни съобщи това без особен ентусиазъм и накрая съвсем невинно добави. “Но аз вярвам, че вие ще останете до края на нашето морско учение!”. Това означаваше, че трябваше да носим пагоните още една седмица! Тази нежелана перспектива не можеше да бъде компенсирана и с най-интересните военни маневри! Ние с Радко се спогледнахме и единодушно заявихме, че в София ни очакват неотложни дела и ние предпочитаме да бъдем освободени в съответствие с полученото разпореждане. Естествено, командирът нямаше повече какво да каже и разпореди да ни дадат пътни “требвания” и разреши да пътуваме още същия ден за Ямбол. С Радко почти излетяхме за автобуса, който ни закара до Бургас, и с вечерния (нощен) влак потеглихме за Ямбол. На другия ден предадохме военното имущество и получихме документите, с които в Ямболското Военно Окръжие получихме “заветните” военноотчетни книжки. Бяхме отбили задължителната военна служба и бяхме свободни ! Разбира се, в казармата не заварихме нито Тошко Боянов нито Петър Петров, те се бяха възползвали още предишния ден от заповедта от Министерството на Отбраната и вече бяха “на свобода” !

На 2 юни 1967 вече бяхме на работните места в София, откъдето преди шест месеца бяхме повикани в българската армия и се радвахме, че бяхме успели да се “издължим” на българската държава с отбиването на задължителната редовна военна служба. Изненадващо на 5 юни 1967 год. започна операцията на ВВС на Израел и шестдневната война в Близкия Изток. В същия ден, 5 юни, всички военнослужещи на БНА в отпуск бяха призовани да се върнат в казармите и армията беше поставена на военна нога. Нещо повече, през следващите 3 месеца бяха преустановени всички уволнения и премествания. Ние с Радко се радвахме на мъдрото ни решение да се уволним от армията в момента, в който това ни се полага. Иначе щяхме да служим още 3 месеца!

Заключение

В Народна Република България военната повинност беше конституционно задължение на всеки младеж, признат от медицинска комисия за годен за военна служба. Всички годни за военна служба младежи от моето поколение изпълниха, някои с досада и нежелание, конституционните си задължения. Ще отбележа, че онези от нас, които изпълнихме това задължение с 6-месечна служба, се считаме за големи късметлии и сме благодарни на съдбата за този подарък. Като цяло, моите лични впечатления и преживявания в казармата са положителни.

Накрая ще добавя, че армията е важна съставка на всяка държава – тя осигурява суверенитет, стабилност и сигурност. За съжаление, това изглежда е само на теория, или както казва народът – “на книга”. Суверенитетът на една държава е сложна функция на геополитиката, стабилността зависи от управляващата каста, а сигурността се гарантира само от определени принципи за организация на световния ред. По този начин армиите на отделните държави са малки елементи от една голяма и сложна международна политическа игра по определени правила. Но последните няколко десетилетия ме карат да мисля, че такива правила няма. Или по-скоро се работи по принципа “каквото каже бати” – а “бати” е променлива във времето квалификация – това е най-мощната във военно отношение държава в даден момент.