Пътят към Америка

Предисловие

Този разказ е част от моите автобиографични спомени, разделени като отделни есета за различните периоди на моя живот. Разбирам, че човек на 80 годишна възраст има много повече за гледане назад, отколкото очакване за бъдещето. И ми се стори полезно да си припомня миналото (доколкото мога) и да се опитам да напиша нещо за основните моменти в моя живот. Истина е, че историята за един живот разказана в пределна възраст има тенденция да търпи неизбежни корекции и интерпретации, които могат се различават съществено от картината в момента на конкретното събитие. Но това е риск, който съм склонен да поема, като същевременно ще се постарая, доколкото мога, да запазя обективността и достоверността. По време на разказа на места аз правя кратки коментари и заключения, отразяващи моето мнение за събитията през призмата на събраната през годините “мъдрост”.

Искам да подчертая, че аз пиша предимно за собствено удоволствие, разбирайки че животът ми не представлява никакъв интерес за света. Надявам се обаче, че моите спомени представляват някакъв интерес за дъщерите ми, Дора и Ирина, както и за разширеното ми семейство, а може би за група от роднини, близки приятели и колеги. Вторична мотивация следва от редкия и, мисля, уникален късмет, че имах възможността да се запозная, работя, общувам и да се сприятеля със забележителни личности, които направиха живота ми по-интересен, по-пълноценен и по-радостен, и на моменти – щастлив. На всички тях изказвам дълбока благодарност.

Въведение

Събитията в Европа през 1989 година доведоха до края на комунистическите режими в Източна Европа. Като на добре режисирано шоу ние гледахме по телевизията как едно след друго се сгромолясаха правителствата водени от комунистическите партии. Разбира се, кулминацията беше падането на символа на разделението Изток-Запад – Берлинската стена. Залезът на комунизма в Европа беше дългоочаквано събитие, което фактически беше започнало с “перестройката” на Горбачов. Което не очаквахме обаче, беше мълниеносната скорост с която се развиха тези събития. Това беше равносилно на революция, но тиха и мирна, и както се оказа впоследствие, добре организирана и направена отвътре от самите управляващи. Или по-скоро от силовите структури на комунистическите власти.

Така в края на 1989 година очакванията бяха България да се озове скоро в категорията на капиталистическите държави с демократично многопартийно управление. Разбира се, че беше нужно да се промени конституцията и се премахнат циментираните комунистически принципи и постулираната “ръководна роля на комунистическата партия”. Но това бяха дреболии, които щяха да бъдат уредени бързо от Великото Народно Събрание. Надеждите бяха, че ние сме способни да преминем мирно и организирано към нова форма на управление подобна на европейските държави от Западна Европа. И народът масово участваше в мининги, гладни стачки, нощни бдения и други форми на подкрепа на мечтаните промените. За съжаление, вместо една дългоочаквана промяна, получихме една гнусна подмяна.

1989 – 1991 – “пиянството” на един народ и моето “изтрезняване”

“Промените от 1989” като че ли не промениха с почти нищо моята професионална среда и кариера. Аз бях защитил дисертация за доктор на математическите науки през 1982 г. и бях назначен за професор в ИМИ от 21.07.1986 г. Същевременно през 1987 година беше открита лаборатория по “Числени Методи”, която ръководех. Между моите сътрудници в Лабораторията бяха: ветеранът в областта, Стефка Димова, защитила докторат във ВЦ на АН СССР, близкият ми колега и съавтор Михаил Касчиев, защитил докторат в ОИЯИ Дубна, Наталия Колковска, Олег Илиев и Татяна Черногорова, защитили докторати в МГУ под ръководството на А. Самарский, Панайот Василевски и Таня Костова, защитили докторати под ръководството на акад. Бл. Сендов (Панайот след една година се премести в КЦИИТ). Имах чудесни сътрудници (Ангелина Йотова и Вая Ракидзи) и много добри и силни студенти и аспиранти (Людмил Зикатанов, Иля Мишев, Иван Йотов, Светозара Петрова и Тодор Димов). Това беше един балансиран колектив от талантливи, амбициозни и трудолюбиви млади математици. Освен това имахме стари и надеждни научни връзки с Московския Държавен Университет и ОИЯИ в Дубна, а също така и дългосрочни договори за научно-изследователска и приложна дейност с Комитета за Наука, Института по Металознание и Технология на Металите. Ще спомена, че след една година “гост професор” в Университета в щата Уайоминг, САЩ, през 1987-88, бях създал и международни контакти и работа по съвместни научни теми.

Все пак имаше нещо съществено ново след края на съдбоносната 1989 година. Беше ясно, че “Берлинската стена” – символът на разделянето Запад–Изток – вече не съществува и всеки може да пътува свободно без да се страхува, че “партийната организация” няма да разреши или МВР няма да издаде паспорт. Нещо повече, ако български гражданин пожелае да отиде в чужбина за временно или постоянно, той вече не беше обект на конфискация на имуществото и законодателно преследване като “невъзвращенец” (по комунистическата терминилогия). Така, че личните свободи след края на 1989 г. бяха гарантирани. Това даваше усещането, че положението в България се е променило значително в положителна посока. Това като че ли се разбираше най-добре от младите хора – първата емигрантска вълна беше смес от студенти, докторанти, и млади специалисти, които се възползваха от тези свободи и решиха, че могат да рискуват и потърсят реализация на техния талант и умения извън България. Това се отнася особено за ония млади хора, които владеят добре английски и немски език. Например, моят аспирант Калин Годев и Ева заминаха за САЩ и станаха докторанти в Университета Пен Стейт.

Тези начални промени на политическо ниво подклаждаха надеждата, че бъдещето на България ще бъде добро и развитието на страната ни ще върви по възходяща линия. За съжаление, това не стана. Гледайки на всички тези събития сега, 35 години по-късно, разбирам, че цялата промяна е било една дълбоко замислена, добре организирана и перфектно изиграна игра-бутафория. Аз като че ли интуитивно разбирах, че личната свобода е необходимо условие, но тя е само първо стъпало към построяването на една свободна и просперираща държава. Следващото необходимо условие е добре функционираща икономика съчетана с обмислена и справедлива социална политика. Очевидно беше, че щяхме да бъдем вкарани в руслото на така наречената пазарна икономика и началото щеше да бъде прибързано и необратимо преминаване към капитализъм. От светкавичното възстановяване на политическите партии като БЗНС Никола Петков, Екогласност, ВМРО, Социалдемократическата, Радикалдемократическата и други, стана ясно, че обществото ни е мого разделено и неориентирано. И тогава смътно разбирах, че главната задача не е нито какъв ще е цветът на управляващите, нито колко партии ще има в страната или точно каква ще бъде конституцията. Най-належаща задача на първите години от “прехода” беше да се разпредели между отделни личности, по възможност да се заграби колкото може повече, създаденото по време на комунистическия режим. А то не беше малко и това най-добре знаеха Младеновци, Лукановци, Дойновци, Първановци всички онези, които стояха на кормилото на държавата. И след разпределянето (по-скоро разграбването) на държавното имущество щеше да се създаде класата на новобогаташите и техните кланове, които вече щяха да управляват държавата като дърпат конците на политическата партия, финансираната от съответния клан. Така както е по целия свят! Но тогава не знаехме какво ни чака, това бяха по-скоро догадки, предчувствия и неясни представи за близкото бъдещето.

Атмосферата в България тогава беше като тази, описана в главата “Опиянението на един народ” на “Под игото” от Иван Вазов – много приказки, много обещания, много надежди и много мечти. Май се насъбраха твърде много “многота” 😀! Спомням си добре денят на големия митинг на СДС от 7 юни 1990 година. Моят приятел от Уайоминг Дик Юинг беше пристигнал за 3-4 дневна визита в София и сутринта работихме в Института по Математика и Информатика на 4-ти километър. След обяд имахме малко свободно време, а вечерта бяхме поканени на гости от Таня и Панайот в техния апартамент. Аз знаех за подготвящия се митинг затова решихме да тръгнем от хотела на БАН малко по-рано. Като стигнахме до хотел “Плиска” видяхме огромното море от хора изпълващи булевард “Ленин” от “Плиска” до “Орлов мост”. По журналистически твърдения в този митинг са участвали около еднин милион души!

Дик беше изумен от митинга-гигант и единственото нещо, което можа да каже беше: “Мисля, че започвам да разбирам защо не искаш да дойдеш да работиш в Уайоминг!”. Той имаше предвид отправеното от него предложение да кандидатствам за постоянна позиция на професор в Университета на Уайомин, което аз бях отклонил.

С труд и известно закъснение се добрахме до Панайотови, където прекарахме една много хубава вечер. Това събитие е запечатано на приложената снимка (предоставена ми от Таня Костова-Василевска, благодаря много, Таня). На снимката са Дик (Ричард) Юинг, Донка Лазарова, Панайот, Александър и Таня Василевски (изглежда, че аз съм този, който снима) .

Големите политически промени обаче не нарушиха ритъма на моята изследователска работа. Напротив, аз бях мотивиран повече от всякога да работя. Имаше допълнително две благоприятни за мен обстоятелства.

Първото беше, че от средата на 1989 година бях напуснал КЦИИТ (Координационен Център по Информатика и Изчислителна Техника), където преди това изпълнявах длъжността на зам.-директор на Лабораторията за паралелни алгоритми (с директор акад. Благовест Сендов). Така аз бях свободен от редица административни задължения, но успях да запазя научните си връзки с моите ученици и сътрудници от КЦИИТ – Панайот Василевски, Светозар Маргенов, Христо Джиджев и Иван Димов.

Второто обстоятелство беше по-важно – задълбочихме сътрудничеството на лабораторията по “Числени методи” с двата института – Institute of Scientific Computing and Enhanced Oil Recovery Institute – на професор Ричард Юинг в университета на щата Уайоминг. През лятото на 1989 година аз, Олег Илиев и Маргенов прекарахме един месец в Университета на Уайоминг. Работихме по съвместни теми с професор Юинг. Една от най-важните задачи за неговия институт беше подобряване на точността и ефективността на методите за решаване математически задачи свързани с моделирането на извличането на петрол от подземни находища (oil reservoir modeling). Тъй като методите за добиване са основно чрез петролни кладенци (които могат да бъдат изпомпващи петрол или нагнетяващи вода), това са крайно локализирани процеси в петролни полета с размери десетки километри. Така че естествено беше да се очаква, че подобряването на точността на мрежовите методи за решаване на тези задачи ще изисква много финни мрежи. Нашата задача тогава беше да разработим и обосновем метод, който исползува сравнително груба мрежа, но подходящо локално сгъстена така, че да няма съществено увеличаване на обема на изчислителен ресурс (аритметични операции и компютърна памет) в сравнение с решаването само на грубата мрежа. Това тогава беше една от актуалните задачи в reservoir modeling. Това беше типичен пример на научно-приложна задача, където за сполучливото ѝ решенеие играеше роля както математиката (методи за апроксимация, алгоритми за сгъстяване на мрежата и за решаване на съответната система алгебрични уравнения) така и съответната компютърна архитектура (при използване на многопроцесорни компютри).

През август 1989 година за Уайоминг като аспирант на Дик Юинг замина Росен Парашкевов, които работеше в областта на паралелните методи за решаване на задачи от механиката. Той се беше включил в нашата работа предишната година и всички бяхме доволни от неговото участие. Дик прояви интерес за работа и с други от моите аспиранти и сътрудници и вече говорехме за заминаването на Апостол Василев като аспирант в Университета на Уайоминг. Същевременно, моят вече защитил аспирант Атанас Пехливанов, замина за Университета на Тексас в Остин като постдокторант (в САЩ това е изследователска позиция след приключване на докторантура). През пролетта на 1990 вече беше окончателно решено, че Таня и Панайот ще прекарат една година в Университета на щата Уайоминг през учебната 1990/91 година. Тези насърчителни движения и възможности за международно сутрудничество даваше надежди за добро бъдеще на всички нас поотделно и на нашата лаборатория като цяло.

През 1990 г по време на лятното ни едномесечно посещение в Уайоминг, ние тримата, Панайот, Светозар и аз, бяхме наели цял приземен етаж от къща в Ларами. В това време Юрий Кузнецов беше на научно “турне” в САЩ (университетите на Ню Йорк, Хюстън, Ларами и Пардю). Той беше поканен от Дик да гостува за 3 дена в Ларами и да изнесе лекция. Когато Дик го попита за предпочитанията за настаняване на хотел, той каза, че ще бъде най-удобно за него да бъде в нашия хотел. А като разбра, че сме на квартира, той каза, че не възразява да се присъедини към нас и ние се съгласихме. В общото помещение имаше огромен диван, на който някой от нас можеше да преспи. Но Юрий каза, че диванът е негов и никой не можа да го разубеди. Прекарахме няколко чудесни дни заедно. Последната сутрин преди отпътуването на Юрий ние станахме за закуска, но не го намерихме в къщи. Малко разтревожени излизаме навън и го виждаме да се разхожда по пижама с цигара в ръка – той никога не си позволяваше да пуши вътре. Беше разкошно лятно време на надморска височина над 2000 метра с кристално чисто небе и ведра атмосфера. Очевидно, той беше в много добро настроение, изглежда, че Уайоминг му напомняше за Сибир, където той беше израстнал, и за сибирските простори, за които той винаги говореше с любов. Погледна с леко наклонена глава към небето с присвити очи и с типичната за него усмивка каза: “Хорошо вы здесь устроились, ребята!”. Снимката е направена в кампуса на Университета на Уайоминг – отляво на дясно са Панайот Василевски, Юрий Кузнецов, Ричард Юинг. После следват шестиума аспиранта на Дик, от които първият е Росен Парашкевов а последният е Хонг Уанг (Hong Wang).

Ще направя още едно кратко отклонение и разкажа за поучителен и куриозен случай от зората на научните пресмятания. Още в началото на комерсиалното използване на компютрите петролните компании се нареждат в челните места по придобиване и използване на компютри за подобряване извличането на петрол от недрата на земята. Професор Джим Дъглас е един от авторите на метода на променливите направления, известен като метод на Писман-Дъглас-Рачфорд (J. Douglas, D.W. Peaceman, H.H. Rachford) и е една от най-колоритните личности в приложната математика от тази ера. В началото на 60-те години той консултира петролната компания Мобил (Mobil Oil), която вече е закупила компютър и назначила инженери, работещи по използването му за целите на добиването на петрол. Когато го попитали колко му плащат за услугите, които той им предоставя, Джим отговорил, че плащат колкото той им поискал. “И все пак, колко?” не се успокоили приятелите му. “Ами $1200 на ден!” Това предизвикало безкрайното възхищение и очудване сред приятелите му – “Толкова много!”, ами тогава един Фолсваген-костенурка струвал точно $1200! Джим се зсмял и им казал: “Не се безпокойте за “Мобил” – всеки път, когато си отворя устата, им спестявам милиони долари!” (“Do not worry about those bastards from “Mobil”! Whenever I open my mouth, I save them millions of dollars”). Джим е бил научен ръководител на цяло поколение приложни математици – Мери Уилър (Mery Wheeler), Тод Дюпон (Todd Dupont), Бернардо Кокбърн (Bernardo Cockburn) и Дъглас Арнолд (Douglas Arnold) (според проекта Mathematical Genealogy, той е бил ръководител на повече от 40 докторанти). Като ментор на Ричард Юинг и приятел на семейството му, Джим Дъглас често гостуваше на Университета на щата Уайоминг и Тексаския А&М Университет. По тази причина аз лично го познавах, той беше много сърдечен и щедър човек с изключително добре развито чувство за хумор (по тексаски). И леко бомбастичен в изказванията си!

В периода май 21 – 23, 1990 г. в Москва се проведе Четвъртата Международна Конференция по Domain Decomposition, организирана Института по Числен Анализ към Академията на Науките (АН) на СССР под умелото ръководство от моя приятел Юрий Кузнецов. Това беше едно грандиозно научно и културно събитие. Мястото на събитието беше една от летните бази на АН СССР с добра организация, чудесна храна и множество културни програми за всички. След конференцията, различни групи от учени и техните съпруги се отправихме за 2-3 дневни визити в различни градове на СССР – Новосибирск, Киев, Тбилиси, след което всички отново се събрахме в Санкт Петербург.

Аз и Донка бяхме в групата на посещение в Новосибирск, която включваше още Дик (Richard Ewing, Wyoming) с Рита, Джим (Jim Bramble, Cornell) с Пеги, Джон (John Whiteman, London) с Каролайн. В Сибир ни приемаше Изчислителният Център на Сибирското Отделение на АН СССР, а гостоприемен стопанин беше моят приятел професор Валерий Павлович Ильин. След запознаването с Академгородок ние се отправихме с корабче за един от островите на Обско море (всъщност това е огромен язовир на река Об и затова се нарича море). Случихме на отлично време, а домакините се бяха постарали с барбекю и още други сибирски деликатеси. Вечерта имаше прием в апартамента на Валери – неговата съпруга Светлана беше направила разкошна трапеза с най-различни риби, хайвер, и други сибирски вкусотии. Естествено, всичко това се допълваше с много водка и вино.

От Новосибирск летяхме директно до Ленинград (Санкт Петербург), където ни очакваха поредица от интересни събития, организирана от моя колега и приятел, професор Валерий Ривкинд. Лично за мен най-яркото събитие беше неформалното заседание в рамките на Конференцията, което се състоя в зданието на Ленинградското отделение на Математическия институт “В.А. Стеклов” на АН СССР (ЛОМИ) и в което участваха всички корифеи на математическата мисъл в града. Санкт Петербург е люлката на приложната математика в света – достатъчно е да спомена, че там са работили Ойлер, Гелеркин, Канторович – всеки един от тях сътворил или обосновал метод, който носи неговото име. Това прави мястото почти легендарно и със значителни традиции в приложната математика. Уральцева, Огенесян, Руховец, Корнеев и много други са мои колеги, които познавах отпреди, с които общувах с удоволствие през цялото време на посещението. Но най-интересно за мен беше да видя на живо легендите на съветската приложна математика Соломон Михлин и Ольга Ладыженская.

Най-яркото културно мероприятия беше посещението на Ермитажа, помещаващ се в зимния императорски дворец. Сега са достъпни многобройни и добре направени филми и телевизионни предавания за Ермитажа, но нищо не може да се сравни с посещението на място, просто нямам думи да опиша удоволствието от експозицията и наслаждението от архитектурата на двореца ! За нашите приятели – Джим, Пеги, Дик, Рита, Джон и Каролайн – ние с Донка играехме ролята на локални хора по простата причина, че бяхме вече за втори път в града, но по-важно, че заради владеенето на руски език можехме да получим информация от местните хора. Така неусетно се изнизаха трите дни на нашето посещение в Санкт Петербург. Единственото неудобство беше, че трябваше да бъдем на летището много рано сутринта, а тъй като мостовете на река Нева се вдигнати от 2 до 5 часа сутринта, ние трябваше да отидем на летището малко след полунощ и там да прекараме нощта!

От посещението на тази конференция останах с впечатлението, че в СССР се е отприщила една голяма вълна от предприемачество и свобода на инициативата. От Юрий разбрах, че той има няколко “кооператива” (еквивалент на собствена фирма) и голяма част от мероприятията на конференцията бяха финансирани от тези негови структури. Разбира се, Юрий беше много влиятелен в АН СССР, а също така имаше и пълната подкрепа на неиния Президент, академик Гурий Иванович Марчук. Това беше най-грандиозното и добре организирано мероприятие, на което съм участвал някога през живота си.

По това време обаче бях малко нервен и несигурен за бъдещето на страната ни. Така че в един от разговорите в Москва с моя приятел Юрий попитах за мнението му относно имигриране в някоя западна страна. Знаех, че Юрий имаше отлични отношения с френската общност по изчислителна математика и по-специално с Пироно, Перио и Гловински. Но той имаше сериозни съмнения, че може да получи позиция там, така че единственият добър вариант беше ппрофесура в САЩ. Бях изненадан, когато Юрий каза: „Както виждаш, имам доста добър живот тук в Москва и имам чудесна възможност да работя за себе си. Тогава защо трябва да отида в САЩ и да работя за някой друг?” През следващите три-четири години ситуацията в Русия се промени драматично и той трябваше да затвори своите компании (кооперативи) и да се премести в Хюстън. Бях малко тъжен, че той преживя доста разочарования през този период, но бях много щастлив, че мой добър приятел от Русия е сега мой “съсед”. И през следващите 25 години се радвахме на нашето приятелство и се виждаме редовно. И много често той изразяваше съжаление, че не направил като мен и не е напуснал Русия още през 1991 г.

През учебната 1990/91 година Австралийският Национален Университет (АНУ) проведе година на приложната математика с ударение на диференциалните уравнения (ДУ) и числените методи (ЧМ) за тяхното приближено решаване. Това мероприятие беше организирано и ръководено от известните математици Нийл Трудингер (от Австралия, ДУ) и Видар Томе (от Швеция, ЧМ). В работата на тази специална учебна година се очакваше да вземат участие известни математици от цял свят. В областта на числените методи бяха поканени Джим Брамбъл (Корнел), Джим Дъглас (Чикаго), Ларс Валбин (Корнел), Вернер Райнболд (Питтсбург), Грахам Кери (Тексас), Ричард Юинг (Уайоминг) както и редица по-млади учени, например, Амия Пани (Индия) и Збигнев Лейк (Австралия). Аз също планирах да участвам в работата на семестъра за 45 дни. Оказа се, че мога да направя участието си в това мероприятие в периода 15 декември – 31 януари, когато Брамбъл (Bramble) и Рейнболд (Werner C. Rheinboldt) планираха да бъдат там.

И така, голяма част от българската зима на 1990/91 година (това е разгара на лятото в Австралия) аз прекарах в Канбера. Това беше период на продуктивно и добре прекарано време. От гледна точка на научно-изследователската работа имах две съществени ползи. Първата и най-важната, беше, че имах възможността да присъствам на серията от лекции на Джим Брамбъл в областта на многомрежовите (multigrid) методи и разделяне на областта на подобласти (domain decomposition). Този курс се оказа до голяма степен и добра основа за нашите съвместни статии, които публикувахме няколко години по-късно. Към тази страна ще отнеса и серията от лекции на Вернер Райнболд по методи за решаване на нелинейни системи. Аз изнесох две лекции по суперсходимост в метода на крайните елементи, които допринесоха за задълбочаване на сътрудничеството ми с Грахам Кери от Университета на Текаса в Остин и станаха основата за една съвместна работа. В същото време аз работех и дистанционно с Панайот по конструиране и обосноваване на методи за решаване на диференциални уравнения с локално сгъстяване на мрежата. Изобщо времето в Канбера беше много продуктивно, не случайно за периода от три години, 1990 – 1992, имам общо 15 публикации, едно от най-добрите (в количествено отношение) постижения в моята кариера на математик.

Културната програма на семестъра в АНУ беше не по-малко интензивна и интересна. Имаше два излета в пустинята (bushland), където главната атракция (но и опастност) бяха уникалните кенгурута. Разбира се, опитахме и от австралийския специалитет – бифтек от кенгуру (Kangaroo Steak). Отделно, една ранна сутрин аз взех автобус и посетих самостоятелно Сидни. Този красиво разположен на залива град ме впечатли с размера си и съчетанието от вода и суша. Нещо като Хонг Конг, но много по-обширно, по-красиво и феерично. Най-много ми хареса Операта на Сидни (Sydney Opera Australia), едно забележително творение на човека, която уникално се вписва в целия пейзаж, направен от природата!

Наред с приятното време в Австралия аз получавах обезкуражителни новини от моето семейство в София. Във времето, когато аз се радвах на добра компания и отлична храна по време на австралийското лято, Донка, Дора и Ирина, изпитваха лишенията поради продоволствената и икономическа криза, коята ги беше поставила в прегръдките си заедно със студента българска зима. И когато се обадих, за да попитам какво искат да донеса от Австралия, и трите единодушно пожелаха да купя една пита кашкавал ! Оказа се, че тогава за да купиш литър мляко, хляб или пиле, трябва да се наредиш на опашка в пет часа сутринта! Това е очевиден пример, как можеш да накараш един цял народ да изтрезнее (и да го уплашиш) само за няколко седмици. Толкова просто – правиш така, че хората да се страхуват за собственото си физическо оцеляване!

Кратки размишления за математиката в България преди и след падането на Берлинската стена

Според мен, периодът 1975 – 1989 година е “златния век” на математиката в България. Ще се опитам да обоснова това мое мнение. Първото и най-важно обстоятелство, беше че математиката беше концентрирана на едно място, а именно, в Единния Център по Математика и Механика, в който неделима части бяха Института по Математика и Механика (ИММ) към БАН, Факултета по Математика и Механика към Софийския Държавен Университет (ФММ) и Изчислителния Център (ИЦ-БАН). Тази организация, дело на акад. Любомир Илиев и неговия екип, като че ли най-добре съответстваше на българските условия на този етап на развитие на страната. Тази организация съчетава по естествен и ефективен начин научните изследвания в математиката (ИММ) с преподаването и производството на математически кадри (ФМИ) и приложенията на математиката в техниката и стопанството (ИЦ-БАН). Единния Център беше структуриран в основни единици наречени “секции” групирани в следните основни направления: 1.Математически структури (Алгебра, Математическа Логика, Геометрия, Топология, Реален и Функционален Анализ, Комплексен Анализи Диференциални Уравнения); 2.Информатика (Математическо осигуряване, Основи на кибернетиката и теория на управлението, Лаборатория по математическа лингвистика); 3.Моделиране (Изследване на операциите, Вороятности и Статистика, Математически Моделиране); 4.Механика (Механика на твърдото деформируемо тяло, Аналитична механика, Механика на непрекъснатите среди на твърдото деформируемо тяло, Механика на флуидите): 5.Математическо образование. В най-добрите си години (1987–1989) ЕЦММ наброява около 530 души, от които 17 доктори на математическите науки (дмн), 199 кандидати на науките (днес д-р) и 221 сътрудници с научни степени. Към този потенциал трябва да се добавят и няколко десетки аспиранти (сега докторанти), финансирани от държавата и зачислени в блок “С” на СУ.

В секциите под единно ръководство и с еднакви задължения работеха служители, които формално бяха на работа в БАН и СУ “Кл. Охридски”. Предимствата на тази организация бяха очевидни за това време. Първо, всички имахме кабинети в сградата на ИММ на 4-ти километър, което съществено улесняват общуването и управлението, а многобройните семинарни зали даваха възможност за провеждане на специализирани семинари и четене на спецкурсове. Второ, по този начин педагогическата работа се разпределя сравнително равномерно върху всички служители на ЕЦММ и като следствие, беше значително по-малка от задълженията на преподавателите в СУ от другите факултети. И това даваше възможност на колегите на работа в СУ да имат повече време за изследователска работа. Трето, всички активно работещи математици имаха достъп до студентите и по този начин можеха естествено да привлекат и мотивират за научна работа онези от тях, които желаеха. Не случайно, моят приятел Наско (Атанас Атанасов) наричаше ЕЦММ “мозъчния тръст”! По това време аз редовно четях лекции по задължителния курс “Числени метод 2”, а също и спецкурсове по “Крайни разлики за решаване на ЧДУ” и “Метод на крайните елементи”.

Тази форма на организация продължи до края на 1988 г.. През 1989 г. се отдели Факултета по Математика и Информатика към СУ с 14 катедри и 3 лаборатории. Но териториално (в смисъл на кабинети, преподаване, ръководство на дипломанти и докторанти и научна и изследователска работа) старото положение продължи още 2-3 години.

Тази промяна-разделяне на ЕЦММ предшества падането на Берлинската стена. Но то беше в духа на промените, които започнаха в България през 1989 година. Те поставиха на преден план и въпросът за лидерите в отделните направления на математиката. До промените в ИММ имахме безспорни лидери от по-старото поколение и по-млади ръководители (на сектори, декани и директори), които бяха кадрувани и контролирани от БКП. Нашата секция “Математическо Моделиране”, наброяваща над 25 души, се ръководеше от безспорния ѝ лидер, акад. Благовест Сендов. Той не само че беше основал секцията, но и се беше погрижил за хармоничното ѝ развитие и растеж с изследования в различни клонове на приложната математика. Лично той уреди моята аспирантура при акад. Самарский в МГУ, аспирантурата на Емилия Матеева при акад. Дородницин в Изчислителния Център на АН СССР, и едногодишните специализации на Румен Малеев при проф. Дяконов в МГУ, Борислав Боянов при акад. Бахвалов в МГУ, и Стефка Димова при проф. Никишин в ИЦ АН СССР. Освен това, той е бил научен ръководител и ментор на голяма част от сътрудниците на секцията.

След падането на Берлинската стена беше отменена “ръководната роля на БКП” както на работното място, така и в обществения живот. Това разкрепости амбициите на много млади и способни хора и скоро те се оказаха в предните позиции на претенденти за лидерски позиции. По мое мнение, за лидерско място в определена човешка дейност е необходима сериозна и дългогодишна работа за добиване на необходим опит и за завоюване на авторитет – един продължителен и целенасочен процес. Но бурните промени от 1989 година оставиха впечатлението, че ако човек е настойчив, то може да постигне много неща за кратко време. Тази илюзия се подклаждаше и от факта, че за по-малко от една година беше отстранени голяма част от стария политическия елит и се появиха десетки нови политически “лидери” с амбиции и претенции да решават съдбата на България. Така центробежните сили, най-ярко изразени и действащи в политическия живот, не отминаха и математическата колегия. А след активното включване на акад. Сендов в политическия живот и де-факто прекратяване на активната му работа като учен, се оказа, че приложната математика е в някакъв смисъл обезглавена и се намира на кръстопът. А в тази област работеха ярки математически таланти и известни учени – Васил Попов, Борислав Боянов, Веселин Петков, Стефан Додунеков, Боян Димитров, всеки със собствени разбирания за областта. И още една лоша новина за приложенията на математиката – очертаваше се деиндустриализация на страната и западане на българската компютърната индустрия.

Съдбоносното решение решение да напуснем България

След завръщането ми от Австралия в началото на месец февруари 1991 г. аз бързо се убедих в неволите, които обикновения българин преживява в “демократична” България. Разбира се, имаше общо недоволство както от обикновените българи, така и от бившите комунисти, които вече се наричаха социалисти (БКП се преименува на БСП през април 1990). Беше очевидно безплодието и безсилието на правителството Димитър Попов. Нещо повече, имаше нещо много изкуствено, съмнително и нагласено в очертаваща се коалиция на СДС, оглавявани от така наречения дисидент Желю Желев. Моят приятел и колега Михаил Касчиев, произхождащ от старо комунистическо семейство, отявлено критикуваше всички наред. Чувстваше се голямо разединение след хората, което ясно се прояви в процеса на представянето и защитата на дисертацията на Панайот. Като че ли тогава проумях, че България има съдбата на бавно “потъващ кораб” и е време всеки “пътник” да помисли за спасението си. Ако имаше нещо утешително, то беше, че корабът не е в открито море а още на брега, но независимо от голямата пробойна се кани се да отплува скоро. Така ние “пътниците” имахме възможност да си “съберем багажа” и напуснем спешно докато корабът не е отплавал.

Изглежда че това са били чувствата и настроенията на много от моите приятели и колеги. Генчо Скордев даже не изкара втория си мандата като Декан на Факултета по Математика и Механика и замина за Германия през 1989 година. Боян Димитров продължи неговия мандат, но след 1991 година и той замина със семейството си за Канада. Гецата (Георги Генов) и Ира заминаха за Тунис през 1991 г. Веселин Петков замина за Франция през 1990 г., Христо Джиджев получи постоянна позиция в Университета Райс в Хюстън, Тексас, през 1991 г. Това са само няколко примера на мои близки приятели и колеги, които изглежда са имали същата оценка за положението в България след така наречените “промени”.

Така емигрирането ни от България се превърна в често дискутиран проблем. Отстрани нещата изглеждаха съвсем подредени. През 1987 година чрез замяна на апартамента в Младост 3 се настанихме в нов апартамент в Младост 1. Новият апартамент беше по-голям (около 100 кв.м. с 4 тераси) с добър достъп до моята работата и до ИЧС. През 1990 година Донка спечели конкурс за редовен асистент в Института за Чуждестранни Студенти (ИЧС) и беше много доволна и щастлива с преподавателската си работа. Ирина учеше в английската гимназия, участваше в различни бизнес-школи и се беше ориентирала към икономиката като избор на бъдеща професия. Дора беше студентка втори курс в Софийския Университет, специалност “Информатика”, имаше среда от добри приятели и се чувстваше комфортно с направения избор в професията. Над цялата тази “добра подредба” обаче тегнеше едно натрапчиво и неприятно чувство за несигурност. А социалните и икономическите трусове, които вече започнаха да се проявяват, всяваха страх и опасения за близкото бъдеще. И не само за нашето бъдеще, но и за бъдещето на нашите близки. Родителите на Донка вече бяха пенсионери, баба Иринка работеше след пенсионирането в оранжерията на с. Веселиново и беше в добро здраве, но дядо Димитър имаше проблеми със сърцето. Известно е, че по време на икономически трусове пенсионерите са измежду най-тежко пострадалите и това ни тревожеше. Сестрата на Донка беше в Ямбол и беше на път да загуби работата си, а сестра ми Мария беше пенсионерка и пред изпитанието да учи децата си Георги и Дора. Това бяха теми, които бяха предмет на нашите дискусии.

Не се наложи да умуваме много дълго – в края на март 1991 година “семейният съвет” реши, че най-добрият ход в създадената ситуация е да заминем за САЩ. Естествено, най-близката възможност беше началото на учебната година, 1 септември. Аз бях убеден в правилността на такъв ход, но не бях особено ентусиазиран – бях навършил 48 години, възраст почти пределна за математиката, и мислех че това е доста рисковано начинание. Донка имаше определени съмнения, но Дора и Ирина бяха абсолютно и твърдо убедени в правилността на такова съдбоносно решение.

Имаше няколко благоприятни обстоятелства за навременността и възможността за успех на това начинание. Първо, Ирина щеше да бъде в последния клас, да завърши гимназия в САЩ и да кандидатства в някой американски университет. Дора щеше да се прехвърли без проблем в американски университет. И най-важното – аз имах перманентна покана от Дик Юинг в университета на щата Уайоминг и в случай, че реша да кандидатствам за постоянно място, той щеше да се погрижи за цялата процедура. А тази процедура е нито проста, нито има абсолютна гаранция за успех. Тя включваше първо откриване на щатна бройка за професор, което за Дик беше сравнително проста задача – той и имаше голямо влияние на всички нива в университета. По-сложната задача беше обявяване на мястото и събирането на поне шест препоръчителни писма (letters of recommendation), необходими за получаване на постоянно университетско място (tenured position). А за това нямаше много време. Благоприятно обстоятелство беше фактът, че преди три години аз бях гостувал там като професор, колегите в деп;артамента ме познаваха, имаха представа за мен като учен и преподавател и не се налагаше да посетя университета за официално интервю със задължителната за случая лекция. Така, получаването на постоянно място в Университета на Уайоминг не беше гарантирано, но изгледите за успех бяха добри. Воден от тази перспектива, аз изпратих на Дик писмо (application) за кандидатстване за постоянно място и скоро след това и пакета (application package) със съпътстваща информация – вита, списък от публикации и копия на десетина най-съществени от тях, резюме на основните резултати. Дик се зарадва на моето решение и скоро се обади, че постоянно професорско място вече е осигурено и списъкът на колеги, които ще бъдат помолени да изпратят препоръчителни писма, е съставен и съгласуван с кадровата комисия (hiring committee) на департамента по математика. Никога не разбрах кои са авторите на писмата, но съм сигурен, че един от тях беше “кръстникът“ на моето американско приключение, Видар Томе, незаменим приятел и твърд мой поддръжник.

Ще добавя, че Видар Томе беше от Корнелската школа по теория на числените методи, чийто видни представители са Брамбъл (J. Bramble), Шац (Al. Schatz), Валбин (L. Whalbin), Пашиак (J. Pasciak), Осборн (J. Osborn), Фалк (R. Falk), Уинтер (R. Winter), Шу (J. Xu) и други. Тази школа всъщност до голяма степен диктуваше “модата” в теоретичния числен анализ за диференциални уравнения през повече от 50 години, започвайки от средата на 60-те години на миналия век. Другия голям “клан” в тази област беше този на споменатия по-горе Джим Дъглас, установен в Университета на Чикаго и включващ Уилър (M. Wheeler), Аднолд (D. Arnold), Скот (R. Scott), Бреци (F. Brezzi), Дюпон (T. Dupont), Юинг (R. Ewing), Канон (J. Canon), Арбогаст (T. Arbogast) и други, които покриваха и голяма част от приложенията в индустрията. Тези две школи се преливаха в много случаи бяха в “дружеска” конкуренция.

И така в очакване на резултата от тази процедура цялото семейство премина в режим на подготовка за евентуално заминаване за САЩ. Първото нещо беше актуализация на паспортите така, че в случай на нужда, да имаме валидни български паспорти. За мен беше наложително да направя преводи на английски език на всички документи, които се оказаха цяла чанта. В нея имаше актове за раждане, брачно свидетелство, всички мои дипломи (на брой 4 – магистер, доктор, доктор на науките, професор) заедно с преводите им (моята диплома за магистър е на полски, а за доктор – на руски) както и документите на Дора и Ирина от училще. С две думи – доста много документация – все неща, които изискват малко усилия, но и доста време. За щастие и моя изненада в София имаше много авторизирани частни фирми, които предлагат такива услуги с надлежно нотариално заверяване на всички документи.

Така в края на месец април 1991 година ние фактически бяхме готови за емигриране от България. Но не съвсем. Остана да проучим въпроса за избор на университет, където Дора можеше да продължи. Това обаче се оказа непроста работа. При внимателно проучване на учебните програми на Университета на Уайоминг (УУ), с огорчение разбрахме, че нямат добра програма в областта на компютърните науки. От предишното ми гостуване в УУ, знехме, щата Уайоминг е енергиен резерват на страната – това е единствения щат със значителни залежи от петрол, газ, каменни въглища и уран. По тази причина УУ имаше много добри учебни програми в области свързани с геофизиката и добивната промишленост. Департамента по математика беше добре финансиран и се ползваше с добра репутация. Но компютърните науки (или подобие на тях) бяха в департамента по икономика и се свързваха основно с работа с бази данни и информационни системи обслужващи икономиката – една малка и ограничена област от компютърните науки по тогавашните разбирания. За щастие, на около 100 мили от Ларами се намира Университета на Колорадо (УК) в Болдер, държавен престижен университет (най-добрият в щата Колорадо) с много силна програма по компютърни науки. Аз лично познавах професор Фосдик и веднага написах писмо с няколко въпроса и молба за съвет и съдействие. Оказа се, че поради добрия успех на Дора в Софийския Университет, нямаше да има проблеми с прехвърлянето ѝ в УК. Разбира се, най-голямото препятствие беше плащането на таксите за обучение и разходите за храна и квартира. Но това бяха неща, които щяха да се решат по някакъв начин, ако аз имах предложение за постоянна работа. Така ние бяхме в очакване на предложение за работа от Университета на Уайоминг.

Същевременно продължавахме да работим с Дик. Положителното беше, че през учебната 1990/91 година Панайот и Таня Василевски бяха в Университета на Уайоминг за една година. Панайот се сработи много добре с Дик и вече бяха в процес на подготовка за публикуване на няколко статии. Таня, която имаше позиция на гост-професор, освен регулярния курс по “Диференциални Уравнения” за бакалаври прочете и курс по “Математическа Биология” за магистри и докторанти. Те бързо завоюваха уважение и признание от колегите в департамента по математика. За съжаление, заплатите им бяха изключително ниски и недостатъчни за издръжката на тяхното четиричленно семейството. След едногодишен престой в Ларами двамата получиха доста по-добри оферти и се преместиха в Лос Анджелис, Калифорния. Все пак Росен Парашкевов беше вече аспирант втора година в Ларами и също работеше продуктивно съвместно с Дик. Нещо повече, по времето на две летни ваканции той беше визитор в Брукхейвънската Национална Лаборатория и негов ментор беше Джо Пашиак, един от лидерите в числените методи за ДУ в САЩ. Така Росен получи сериозна помощ и трейнинг и същевременно Джо беше приобщен към нашите научни проблеми.

В средата на май 1991 г. аз получих очакваното предложение за постоянна работа като професор в департамента по математика в Университета на щата Уайоминг (full professor with tenure) с годишна заплата $60,500. Нужно е да поясня, че в повечето американски университети тази заплата е за 9 месеца, т.е., колкото продължава редовната учебна година. Така че месечната ми заплата беше $6,500, едно доста добро възнаграждение за това място и по това време. Останалите три месеца са един вид свободни и всеки университетски професор може да ги организира както пожелае. Много от университетите имат летни семестри и за преподаване може да се получи допълнително възнаграждение. Но най-добрата и най-желана възможност е научно-изследователска работа по проекти финансирани от различни държавни агенции (NSF, DOE, DOD, Airforce) или частни комапнии. В това време Дик имаше няколко научно и научно-проложни проекта свързани с ефективни и паралелни методи за решаване на геофизически задачи, така че лично за мен допълнителното лятно финансиране за един или два месеца поне за първата година беше почти осигурено.

В началото на месец юли аз събрах лабораторията по Числени методи в Института по Математика и Механика на БАН и им съобщих моето решение. Казах им, че по мое мнение перспективите за кариера и сносен живот в България през следващите едно-две десетилетия са доста мрачни. В същото време бях песимистичен и за съдбата на БАН и имах опасенията, че скоро може да бъде закрита. По тази причина посъветявах сътрудниците си да се преместят в Софийския Университет, който според мен беше с гарантирано бъдеще. Струва ми се, че по това време много от моите сътрудници бяха се ориентирали в политическата ситуация в страната и бяха на същото мнение. Във всеки случай Стефка Димова, Таня Черногорова, Ангелина Йотова и Вая Ракидзи се преместиха в СУ от есента на 1991 г. Но Михаил Касчиев, който имаше много добри научни връзки с ОИЯИ и често гостуваше в Дубна, Русия, и Наталия Кольковска останаха в БАН. Накрая, подадох молба за едногодишен неплатен отпуск и освобождаване от длъжността ръководител на Лабораторията. Така в началото на месец август 1991 година ние застанахме на прага на следващия етап от нашия живот – живота на емигранти от България и имигранти в страната, която беше лидер на свободния свят.

6. 08.1991 – денят на голямата и съдбоносна крачка в неизвестността

На 6 август 1991 четиричленното ми семейство заедно с оскъдни лични лични вещи, побиращи се в 8 куфара и 8 чанти, отлетяхме от София за САЩ.

На тази снимка, направена на летището в София преди отлитането ни за САЩ, Дора и Ирина изглеждат радостни и решителни, аз съм пренапрегнат, но оптимистичен, а Донка – леко обезпокоена.

Заключение и послесловие

Така на 7 август 1991 г. започна животът ни в Новия Свят! Но това ще бъде тема на друго есе. Тук ще приключа само със сумиране на резултата от тази авантюра: аз започнах работата като професор по математика с два класа на семестър; Донка взе едносеместриален курс по английски език в общинския колеж и следващия семестър преподаваше диференциално смятане (calculus 1) в университета в Уайоминг; Ирина беше ученичка в последния клас в Laramie High School, а Дора беше трета година студентка в Университета на Колорадо в Боулдър. На 23 януари 1992 г. празнувахме в семейно обкръжение рождения ми ден – аз започвах 50-тата година на нова земя – четвъртата “чужбина” в живота ми (след Гърция, 2 години, 1943 – 1944, Полша, 3 години, 1963 –1966, и Русия, 4 години, 1968 – 1972). Бяхме платили наема за къщата и таксата за обучение и други разходи за Дора в Университета на Колорадо. И равносметката показа, че освен оскъдните ни вещи (побиращи се в осем куфара!!!) имаме само $200 до следващата заплата, която щях да получа след 10 дни! Сега това ми изглежда плашещо и много страшно ! Но тогава бяхме ентусиазирани и пълни с големи очаквания за новия ни живот и надежди за бъдещето. Така всеки ден започвахме с молитвата: “Боже, запази ни здрави и разпростри милостта и благоволението си над нас!“ И Той изглежда е чувал нашите молитви – с Негова благословия вече 33 години живеем щастливо на американска земя.

За тези 33 години в САЩ аз и Донка изминахме дълъг, нелесен, път (често изпълнен с много трудности и лишения), станахме американски граждани, остаряхме и се пенсионирахме. Дора завърши Тексаския А&М Университет, първо бакалавърска, а след две години и магистерска степен по компютърни науки. Ирина, завърши бакалавърската програма по икономика на Тексаския А&М Университет и след като работи три години в банка на Уолстрийт беше приета и завърши магистерска програма по бизнес и администрация (МВА) на Харвардския Университет. И двете ни дъщери се задомиха се и имат чудесни семейства – Дора, Иво и синът им Александър (22) живеят в Ню Йорк, а Ирина, Сам, Джак (17) и Джордж (14) живеят в Лондон.